Катрин Каултър - Цената на рая

— Ти си на осемнадесет години, от благороден произход. Не можеш да бъдеш оставена сама.

— Почти на деветнадесет съм и е факт, че съм незаконородена и живея самостоятелно. Не се опитвай да замазваш положението, не си убедителен.

Ядът и объркването му се бореха за надмощие. Не беше срещал история, в която девойката да отказва закрилата на странстващия рицар. Най-вбесяващо от всичко бе, че тя изобщо не проявяваше признаци на смущение. Стресна го смехът й.

— Мога ясно да разчета какво мислиш. Минал си през толкова трудности, за да спасиш бедната си незаконородена братовчедка, а тя ти обръща гръб. Нахранва те вкусно и обилно, а след това те гони. Съжалявам, Маркъс, но това е положението.

— Не е. Ти ще опаковаш вещите си и ще дойдеш с мен в Чейз Парк. Няма да допусна обратното заради паметта на твоя баща и мой чичо. Бих искал да потеглим утре. Ще се справи ли Баджър за толкова време?

Думите му бяха отминати без никакво внимание. Тя гледаше в някаква точка в пространството, а очите й бяха присвити като при дълбоко замисляне или нещо подобно. Най-неочаквано си затананика непозната за него мелодия.

— Извини ме — изправи се тя и се обърна към него. — Не си тръгвай, Маркъс. Няма да се бавя.

В следващия момент изчезна от трапезарията, а зад нея изоставеният граф Чейз беше изпаднал в пълно недоумение и това беше изписано върху лицето му.

— Бихте ли желал бренди, милорд? Може би портвайн или бордо?

— Портвайн — след като му беше сервирано, започна да отпива малки глътки, очаквайки завръщането й. Минаха петнадесет минути. Графът се обърна към Баджър, появил се, за да разчисти масата от чиниите.

— Какво прави тя?

— Не бих могъл да кажа.

— Разбира се, че можеш, но не желаеш. Е хайде, Баджър, как, по дяволите, може да си позволи такава къща? Как може да си позволи да плаща на теб? Има някакъв мъж, нали? Военен е и плаща всички сметки.

— Говорете с госпожица Кохран, милорд.

— Бих искал утре да потегля обратно. Ще бъдете ли готови, Баджър?

Запитаният се изправи в целия си внушителен ръст.

— Ще трябва да го обсъдите с госпожица Кохран — после омекна, добавяйки. — Трябва да разбирате лоялността, сър. Бил сте в армията. Много малко неща са по-ценни от абсолютната лоялност.

Маркъс въздъхна и постави чашата си на масата.

— Прав си, разбира се. Мислиш ли, че Херцогинята би имала против да се присъединя към нея?

— Мисля, че я чувам да се връща. Ах, сър, на нея сега несъмнено й е много трудно, научавайки, че баща й е мъртъв от половин година и че не той я е забравил, а вие — всички останали. Много смърт й се насъбра за последните няколко месеца.

— И да е така, тя го прикрива добре — каза Маркъс. — Няма скръб, няма сълзи, нищо. Никакви молби, обяснения, радост от срещата ни, никакво съгласие с мен за каквото и да било.

— Напълно естествена реакция. Какво друго очаквате?

— Нищичко вече не знам — Маркъс вдигна чашата и разлюля тъмночервената течност в нея. Проклятие, идеше му да удуши братовчедка си.

— Пипайте меко, сър — Баджър задържа вратата отворена, за да мине Херцогинята през нея.

— Извини ме за забавянето — каза тя и добави. — Би ли предпочел да останем тук или да се преместим в гостната?

— Тук е добре. С какво се занимаваш?

— С разни неща. Нищо, което да те засяга.

За да прикрие нарастващото си объркване, той заяви с нетърпящ възражение глас на абсолютен господар.

— Няма какво да обсъждаме, връщаш се в къщи.

— Няма да стане така, но благодаря ти все пак за проявата на отговорност, чувството за вина, или каквото и да те е накарало да постъпваш така. Моля те, Маркъс, чуй ме и ми повярвай — върху теб не лежи никакъв грях. От теб научих, че баща ми не ме е забравил и съм ти благодарна. Сега, съжалявам, но в къщата няма къде да спиш. В Бидъндън, много близо до знака на бидъндънските девици…

— Кои, по дяволите, са бидъндънските девици?

— Значи на идване не си минал през селото. Няма значение. Девиците са Елизабет и Мери Чокхърст и са живели през дванадесети век. Били са сиамски близначки. Както и да е, странноприемницата „Чекърс“ не е за пренебрегване. Въпреки че е малка, сигурно ще се намери място за новия граф Чейз — тя се изправи и му се усмихна. Подобие на усмивка, но все пак повече от нищо.

Маркъс застана пред нея, давайки си сметка, че видът му е по-скоро заплашителен, отколкото внушаващ загриженост.

— Ще се върна утре сутринта.

Баджър го чакаше в малкото предверие и без много шум му отвори вратата и го изведе навън.