Катрин Каултър - Цената на рая

Тя беше прекарала в самота, като се изключеше прислужникът, почти шест месеца.

Маркъс се поуспокои. Беше я открил. Поне Пипуел котидж не приличаше на бордей. Къщичката имаше много приятен вид, заобиколена от раззеленила се лятна растителност — поне дузина дъбови дървета, сочни кленове, лиственица, както и липи. Нискорасли тисове, грижливо подрязани, очертаваха пътеката към входната врата, а самата пътека беше застлана с гладки гранитни плочи. Зад тисовете, подредени симетрично в лехи, се простираше море от цветя. Разпозна рози и далии, но имаше и най-различни други, които се прибавяха в тържеството на цветове. Къщата беше боядисана в бяло, рамките на прозорците — също, а краищата им бяха обточени с червени линии. Уютно малко обиталище. Твърде уютно за хора в нелеко положение.

Извървявайки пътя до входната врата, от която надвисваха още рози, иглики и хидрангии, в главата му отчетливо се загнезди само една мисъл — искаше единствено да я намери здрава и добре нахранена. Отхвърли неприятното предположение, мярнало му се, че и тя, като майка си, е намерила покровител. Не и тя, не и Херцогинята — прекалено много гордост имаше в това момиче.

Почука, молейки се вътрешно за добри вести. Баджър отвори вратата и се взря в младия джентълмен, който на свой ред закова поглед в него. Маркъс премигна объркано, после каза бавно.

— Вие ли живеете сега тук, сър? Вие ли сте притежател на тази къща? Да не би Хер… госпожица Кохран да се е изнесла оттук?

— Аха, аз живея тук — каза Баджър, без да помръдне и сантиметър от входа.

Маркъс изруга, с което предизвика блясък на интерес в очите на Баджър.

— Тогава бяхте на полуострова, нали, сър? — попита Баджър.

— Да, но сега съм граф, по дяволите, и трябваше да напусна армията.

— Ще ми разрешите ли да попитам кой точно граф, по дяволите, ще трябва да сте вие?

— Чейз, граф Чейз.

— Това — произнесе Баджър бавно, приготвяйки се за схватка, — в никакъв случай не може да е истина. Най-добре е да си тръгнете, сър. Не възнамерявам да повтарям съвета си, ако разбирате какво искам да кажа — той изпълни още по-плътно рамката на вратата, а огромните му лапи се свиха в юмруци.

Маркъс не беше глупак. Очевидно мъжът беше готов да му извие врата, макар да не можеше да схване поради каква причина.

— Най-чиста истина е, че аз съм новият граф Чейз. Ъ-ъ, осмият, а не седмият. Надявах се, че госпожица Кохран все още живее тук. Дошъл съм за нея, разбирате ли. Забравиха я след смъртта на баща й и когато господин Критакър си спомни, веднага се отправих към Уинчелси, но нея вече я нямаше там. Отне ми три месеца, за да открия следите й, а ето, че отново съм я изпуснал.

Баджър го измери с поглед от глава до пети.

— Вие сте Маркъс Уиндъм?

— Да.

— Старият граф ви наричаше дяволски син. Същият ли сте?

Маркъс се усмихна.

— Чичо ми никога не бъркаше с определенията. Признавам правотата му в случая.

— Искате да ми кажете, че баща й е мъртъв?

— Почти от шест месеца насам. Мигновена смърт — конят му го хвърли. Значат ли въпросите ви, че тя е все още тук? Че вие сте нейният прислужник?

— Значи ето защо никой не дойде да я вземе. Странно, че не се досетихме за такава възможност. Предполагам, че е било нещастен случай? — след утвърдителното кимане на младия мъж Баджър продължи. — Херцогинята винаги споменаваше за вас след завръщанията си от Чейз Парк. Всъщност, тя каза само, че вие сте човекът, лепнал й прякора Херцогиня и че сте чедо на самия дявол. Опасявам се, сър, че чувствата й към вас не са много топли.

Маркъс се разсмя.

— Няма да се разстроя, дори ако науча, че тя мрази всичко, свързано с мен. Само ми кажете, че е добре.

— При нея всичко е наред.

— Храни ли се достатъчно?

— Напълно.

— Но откъде намира средства за такава къща?

— За това, сър, най-добре би било да попитате госпожица Кохран — внезапно възприе пуританско сдържан тон Баджър. — Ако ми разрешите да попитам, защо сте тук, сър?

— Бихте ли имал нещо против да ми разрешите да вляза? Както споменахте преди малко, необходимо е да разговарям с нея. Съвсем между другото, вие кой сте?

— Баджър. Грижа се за Херцогинята, така както го правех и за майка й по-рано. Поел съм грижата и като неин готвач.

— А, вие готвите?

Голямата грозна глава кимна и най-после Маркъс беше пропуснат да влезе. Той прекрачи и се озова в малко антре. Насреща му се издигаше стълбище, водещо към горния етаж. Удари го силната миризма на запържващо се месо, идваща някъде от лявата му страна. Червата му закуркаха и устата му се изпълни със слюнка. Стори му се, че чу мелодичен женски глас да припява.