Катрин Каултър - Цената на рая

— Ще разреша, но не сега, Спиърс. Къде е синът ми?

— Вероятно негова светлост дава наставления на Херцогинята или на Маги, отнасящи се до Херцогинята.

— Такова сладко момче е.

Думите й една не задавиха Спиърс.

— Сладък не е точно определението, което бих прикачил на негова светлост. Аз… ъ-ъ… имах намерение да ви запитам, госпожо, дали имате някаква представа по отношение на личността, отговорна за сполетелите ни нещастия.

— Не е във възможностите ми да знам всичко, Спиърс.

— Поне нещичко известно ли ви е, госпожо?

— О, да, доста повече от нещичко. Възможно е скоро да разбуля най-малко част от загадката.

— Разбирам, госпожо. Може би имате нужда от нечие благоразумно ухо, в което да излеете част от вижданията си?

— Твоето, за да бъдем точни?

— Точно така, госпожо.

— Не още, Спиърс. Извини ме, не се преструвам на срамежлива, просто не съм готова със заключенията си. Има елементи, които не се вписват в цялостната картина, разбираш ли? Сега, мисля, е време да видя как скъпото ми момче се отнася с Херцогинята. Бедното момиче, загубата на бебето й наистина я съсипа.

Без да броим това, че стреляха по нея, отбеляза Спиърс мислено, но си замълча.

Скъпото момче крещеше колкото му глас държи, както любящата му майка има възможност да се убеди, далеч преди да стигне до спалнята на Херцогинята. Тя отвори врата и видя, че Херцогинята е застанала неподвижно до леглото, опряна на една от украсените с херувимчета табли.

— Маркъс, престани да викаш — каза Херцогинята и невъзмутимостта в гласа й силно се понрави на свекърва й. — За Бога, повярвай, нищо ми няма!

— Ти ми обеща да не мърдаш от леглото, дяволите да те вземат! Погледни се само — бяла като платно, не можеш дъх да си поемеш, а вече си станала!

— Скъпи мои — нахлу Патриша в спалнята, — всичко това със сигурност не е добро за нервите на Херцогинята. Но все пак, мила, той има право. Какво те накара да напуснеш толкова удобно легло?

— Знаех си, че ще заемеш неговата страна.

— Какво друго ми остава като майка?

— Няма да допусна това да се повтори, чуваш ли, Херцогиньо? Веднага в леглото!

— Натам се бях упътила, когато ти се втурна в стаята и започна да крякаш.

— Хайде, Херцогиньо, ще ти помогна — обади се госпожа Уиндъм.

— Ти не се меси, майко — Маркъс много внимателно повдигна жена си, така че да не засегне раната й и я пренесе през оставащия един метър до леглото, където я положи по гръб. През изминалите четири дни болките й бяха значително намалели.

— Няма да мърдаш, иначе лошо ти се пише!

— Звучи интригуващо, но не мисля, че заплаха ще ме убеди да ти се подчиня.

— Скъпи мои, нали нямате намерение точно сега да обсъждате съпружеските си отношения? Такива теми не са особено подходящи за нежния слух на една майка. Баджър ме помоли да ви информирам, че обядът е готов и ще ви го изпрати тук горе. Имате ли нещо против да обядваме заедно, наслаждавайки се на сладки приказки.

— На сладки какво?

— Приказки, милото ми момче. Жените на моята напреднала възраст имат свой начин на изразяване. Успокояващо е.

— Дрън-дрън — каза Маркъс, издърпвайки кресло за майка си. — Езикът ти е деликатен колкото на нахалната прислужница на Херцогинята.

— А, Маги. Не е ли тя интересен екземпляр?

От вратата долетя гласът на Спиърс.

— Може би мадам ще бъде така любезна да обясни на сина си какво правеше по гръб върху килима в средата на Зелената кубовидна стая.

— Надявах се на минимум дискретност от твоя страна, Спиърс. Разочарована съм до дъното на душата си. Положенията на тялото ми не влизат в работата на когото и да е от вас за момента.

— Празни приказки! — Маркъс изглеждаше раздразнен. — Защо си лежала по гръб? Нов вид медитация ли си упражнявала?

— Мое мило момче, не е твоя работа.

Херцогинята се засмя.

— Благодаря ви, госпожо, че отклонихте огъня от мен.

Сините му очи отново се върнаха върху бледото й лице. Той се наведе и я целуна по устата.

— Ако си изядеш обяда и поспиш след това, ще разреша на Маги да измие косата ти.

— А останалото?

— Аз ще измия останалото.

— Но, Маркъс, не може ти, аз…

— Млъкни, Херцогиньо!

— Явно, няма и помен от невинното ми момченце — заключи Патриша Уиндъм.

Знаеше, че той ще се справи. Маркъс никога не вършеше работата си наполовина. Що се отнася до раната й, уверена беше, че ще внимава да не й причини абсолютно никаква болка. Въпреки това не можеше да превъзмогне неудобството си, защото продължаваше да кърви след помятането и имаше превръзка между краката. Надяваше се, че няма да се занимава с тази част от тялото й. Той наистина започна добре — сякаш държеше в ръцете си безжизнен предмет; но добрите му намерения се поизпариха, когато стигна до гърдите й.