Катрин Каултър - Цената на рая

След последните си думи монахът-гном изчезна без следа, оставяйки я насред цветята. Само че всичко около нея се сбръчкваше, пожълтяваше, вехнеше пред очите й, смрачаваше се и застудяваше все повече и повече. Тя извика в желанието си да се махне от това място на тлението и смъртта.

— Тихо, любов моя, всичко е наред.

Гласът му я изтръгна от съня. Първото, което видя, отваряйки очи, беше превръзката около главата му.

— Приличаш на пират. Не можеш ли да ме отвлечеш надалеч със себе си? Ще ти се противя, но не от душа.

— Ще те отвлека, но първо трябва напълно да се възстановиш. Да ти кажа, Херцогиньо, писна ми да те нападат и раняват.

— Не повече, отколкото на мен. Трябва да си сложиш черна превръзка на окото и да пуснеш свободно краищата на ръкавите си. Заведи ме на някой далечен пиратски остров, чак отвъд Китай, на юг, където ще е топло и ние…

Тя го загледа, премигвайки смутено.

— Сигурно съм се побъркала.

— Фантасмагориите ти ми харесват и с радост бих помогнал да се осъществят. Как се чувстваш?

Тя замълча за момент, изучавайки състоянието на тялото си.

— Страната ме боли, но поносимо. Необяснимо ми е защо сякаш събитията протичат по-бавно. Как е бедната ти глава, Маркъс?

— Бедната ми глава е по-здрава от орех, както ти е известно.

— Какво е станало с ръката ти?

— Негодникът, който стреля по нас, ме улучи в главата, после вие, госпожо, се хвърлихте върху мен като ангел-хранител и бяхте простреляна в страната, а ръката ми пострада, когато ви придърпах към себе си. Общо взето и двамата се отървахме леко.

— Кой го направи, Маркъс!

— Не знам. Баджър се отправи тази сутрин към Лондон, за да провери дали безценните ни роднини от колониите са там.

— Едва ли леля Уилхелмина би се справила със стрелбата.

— Не, но би могла да наеме някого. Баджър ще разкрие истината. Ако се нуждае от помощ, ще наеме детектив. Не искам нищо да те тревожи, ясно?

Тя кимна.

— Нарече ме любов моя.

— Вярно е.

— Два пъти.

— Много повече, но ти не можеше да ме чуеш.

— Приятно е да го чуя. Нямам нищо против да не преставаш да ме наричаш така — видя, че той се намръщи и добави бързо. — Сънувах странен сън, когато ме събуди. Седях си сред поле от цветя… — разказа му и за цветята, и за миризмите им и невероятните им багри, описа му външността на монаха, думите му и гнева му към нея.

— Нещата стават още по-забъркани. Що за човек е тоя предшественик?

— Всичко, което знам за Локридж Уиндъм, го научих от монаха. Краят на съня беше страшен. Маркъс, не схващам смисъла на това, което чух в съня си.

— Аз също, но отказвам да го приема като някаква лоша поличба.

— Тогава какво?

— Един бог знае. Не си ли спомняш да си чела за него в хрониките на рода?

Внезапно очите и се изпълниха с див ужас.

— Какво? Какво става?

— О, не, Маркъс, не! — гърбът й се изви като лък. Тя стисна корема си, без да престава да пищи. — Не! Не!

По-малко от час след това тя пометна. Тялото й избълва кръв и се заизвива в жестоки гърчове. После всичко свърши така неочаквано, както беше започнало. Тя потъна в дълбокия сън на изтощението. Лицето й беше лъснало от пот, а устните — почти посинели. Раната от куршума също беше започнала да кърви и той си помисли, че ще я загуби, но се размина. Поне засега.

— Съжалявам, милорд — каза доктор Рейвън, избърсвайки ръцете си. — Подозирах, че може да се случи, но не исках да ви тревожа допълнително. Непрекъснато стават такива неща, но е неприятно, че този трябваше да е начинът.

Маги и госпожа Емъри бяха почистили всички следи от помятането. Херцогинята лежеше, обвита цялата в бяло — бели превръзки, бяла нощница, бяла и самата тя от загубата на кръв.

— Ще се оправи.

Маркъс силно се съмняваше.

За първи път доктор Рейвън беше оставен насаме с пациентката си, което никак не му беше неприятно. Изчака я да се събуди и да го разпознае, после се наведе и леко постави ръка на гърдите й.

— Сърцето ви работи нормално. Чувствате ли болка в корема?

Тя поклати глава отрицателно.

— Съжалявам за бебето, но ще имате други, миледи. Причината за помятането е в падането, в травмата. Но вие сте млада и здрава, тялото ви не е увредено. Ще можете да си родите колкото си искате деца, когато се възстановите.

Тя отново поклати глава.

— Няма да има повече бебета. Това беше единственото и на него не му беше писано да оцелее.

Доктор Рейвън не разбра смисъла на думите й. Той внимателно повдигна ръката й, за да измери пулса.