Катрин Каултър - Цената на рая

— Забравил съм колко възбуждащо е тялото ти. Обличал съм те и съм те събличал, разтривал съм те и съм те държал в ръцете си, но сега положението е различно. Състоянието ти се е подобрило и аз го виждам. Гледаш ме през цялото време и се смущавам. Не мърдай, за да приключа по-бързо.

Опита се, но не му беше по силите да свърши работата си делово. След като изтри корема й, затвори очи и ръката му — с насапунисаната кърпа — се спусна по-надолу.

— Моля те, Маркъс, недей! Причиняваш ми ужасно неудобство и аз не…

— Кървенето ти изобщо не ми пречи. Слава Богу, то е от месечното ти неразположение и не се налага да се притеснявам, че може да умреш в ръцете ми. Замълчи, Херцогиньо и ми се довери.

При тези думи очите му не се отделиха от лицето й и той видя как се промени изражението й с движението на ръката му все по-надолу. Намерението му беше наистина само да я измие, без никакви примесени в него сексуални помисли, но сега ръката му, стигайки най-деликатното й място, започна да трепери.

Мина доста време. Той забеляза, че дишането й се учестява, а бузите й се зачервяват. В разширените й зеници се съдържаше ням въпрос. Той й се усмихна. Защо не? Обичаше я и искаше да й достави удоволствие след всичката ужасна болка, която беше преживяла.

Отначало плътта й се съпротивляваше, но постепенно тялото й се напрегна, гърбът й се изви й тя достигна с вик екстаза си.

— Боже мой!

— Кротувай, Херцогиньо. Не съм измил още прелестните ти крака.

След като с къпането беше приключено, Маркъс смени превръзките и й облече нощница.

— Престани да ме гледаш като че ли съм най-безцеремонният грубиян. Аз съм съпругът ти и мога да разполагам с тялото ти. Моля те да не го забравяш. Не трябваше да разрешавам на Джордж Рейвън изобщо да се докосва до теб. Само аз ще те докосвам, винаги аз. Така че няма за какво да се притесняваш.

— Трудно е, Маркъс. Ти си мой съпруг, имам ти доверие, но винаги съм държала на дискретността, а има неща, които не са за очите на мъж.

— Глупости. Явно, нямаш ми достатъчно доверие. Бузите ти придобиха малко цвят. Сигурно причината е току-що изпитаното удоволствие.

Той захвърли използваните кърпи и дрехи на пода. Върху лицето му се изписа сериозно изражение. Погледна към ръцете си и й каза.

— Като моя съпруга ти трябва да споделяш с мен всичко, което чувстваш и мислиш. Недей да криеш каквото и да е, независимо дали е свързано с тялото ти или с твои постъпки. Никога вече. И разбира се, имаш свободата да повишаваш тон или да ме удряш всеки път, когато те раздразня. Признавам глупостта си, която съм проявявал към теб, откакто се познаваме като деца. Сигурно не бих могъл да изброя случаите, в които се е налагало да ми прощаваш.

Сега вниманието й беше напълно приковано в думите му и той разбираше ясно, че жена му се страхува какво още й предстои да чуе.

— В Париж имах желание да те удуша, задето беше взела в свои ръце контрола над събитията и ми беше отнела възможността да избирам. На всеки мъж е присъщо да реагира, забравяйки разума, в подобна ситуация. Ти знаеш, Херцогиньо, че гневът бързо ме завладява и под неговото влияние изприказвам неща, от които се плаша, припомняйки си ги по-късно. Знам, че съм ти нанасял непоносими обиди.

— Нарочно те наранявах, защото си дъщеря на баща си, а Бог ми е свидетел, че продължавам да ненавиждам стария негодник за причиненото не само на мен, но и на теб. Наказвах теб заради прегрешенията на мъртвеца, когото отмъщението ми не можеше да достигне.

— Опитай се да ми простиш още веднъж… и не за последен, ако все още имаш намерение да обвържеш бъдещето си с глупака, когото си взела за съпруг. Нека децата ни изпълнят цялото имение, а баща ти да се пържи в собствената си злоба. Децата ще си бъдат наши, твои и мои, и бъдещето им ще бъде свързано само с нашето. Той няма да има нищо общо с нашето бъдеще отсега нататък.

Ръката й се вдигна, за да докосне бузата му.

— Желаеш ли наистина да имаш наследник? Бъдещият граф Чейз, във вените на който ще тече моята кръв, следователно и тази на баща ми?

— Да. И той трябва да има братя и сестри.

— Защо? Съжаляваш ме, задето загубих бебето си ли? Вина ли те измъчва?

— Да, но не това е причината.

— Каква е причината?

— Обичам те. Не искам повече между нас да съществува недоверие, не искам да си нащрек спрямо действията ми във всеки следващ момент. Вярваш ли ми? Ще ми простиш ли?

За момент насреща му застана предишната Херцогиня — неподвижна, мълчалива, вперила замислен поглед в него. Отделена с някакво свое високомерие от него.