Катрин Каултър - Цената на рая

— Личи си, че е добре възпитана. Ще я имам предвид за съпруга на Тревор или Джеймс. Госпожице Креншоу, разполагате ли със зестра, която да заслужава вниманието ми?

Смехът избухна по-силно от всякога, но леля Уилхелмина като че ли не си даде сметка, че именно тя го е предизвикала. Слава Богу, че Урсула и близначките не бяха на масата.

А сега той се връщаше при жената, носеща детето, което той все още не искаше.

— Надявах се на жизнерадостен поздрав и мила усмивка за добре дошъл — каза й миг по-късно, присядайки на леглото. — Поне едното няма ли да получа?

Тя преглътна сълзите си.

— Има мила усмивка на лицето ми, но не можеш да я видиш.

Той запали свещ.

Тя обърна глава на другата страна, но не достатъчно бързо. Той хвана нежно брадичката й и я накара да го погледне в очите.

— Не бива да плачеш, Херцогиньо. Предпочитам да ме застреляш, отколкото да те гледам, че плачеш.

— Аз също предпочитам да те застрелям. Но няма нищо, Маркъс.

Той посрещна думите й с изсумтяване. А тя, от своя страна, не изтърпя и се хвърли в прегръдките му.

— Моля те, Маркъс, забрави как те накарах да се ожениш за мен. Забрави, че не ме желаеш. Забрави, че нося дете, което не искаш. Целуни ме и ме люби.

Той се вкамени, но не за дълго.

По-късно, все още намиращ се дълбоко в нея, в треперещата й след удоволствието, което току-що й беше дарил, плът, той приближи лицето си до нейното и целуна устните й.

— Създадена си за мен, Херцогиньо, знаеш ли това? Никога не бих повярвал, че е възможно такова единение на телата, ако не го изпитвах. Отдай се на усещанията си, Херцогиньо.

Сега беше неин ред да го целуне. Целувката й преливаше от чувство, много по-старо от нея, което в сърцето й той не делеше с никого другиго и което щеше да бъде само за него до смъртта й. Долепен до нея, той започна да се унася в сън. За стотен път, откакто бе открила, че носи в себе си детето му, тя се запита какво да прави оттук насетне. Щеше ли той да бъде в Чейз Парк, когато коремът й се издуеше? Ако да — щеше ли и тогава да търпи близостта й с нежеланото дете между тях в леглото?

Той усети влагата от сълзите по врата си.

— Не — прошепна в ухото й. — Не искам да плачеш. Искам да викаш в самозабрава от удоволствие.

И отново я привлече към себе си и проникна в нея, но този път, докато свършваше, тя не извика, а само тихо изстена.

Беше един от редките дни в разгара на лятото, в които, както си мислеше Маркъс, безоблачното небе и чистият въздух събуждат у човек или поетично вдъхновение, или желание да пришпори в галоп коня си. Той отдаде предпочитанията си на галопа. Рано тази сутрин заедно с Херцогинята бяха изпратили Хана Креншоу. Беше имала нахалството да му подхвърли тихо, докато й помагаше да се качи в каретата, наета да я откара в Лондон.

— Тя е необикновена жена, милорд, надявам се, че сте го забелязал. И нещастна, а не трябва да бъде така. Вярвам, ще се погрижите за нея и няма да се превърнете в един от съпрузите, заради които жените биха предпочели да са омъжени за някое прасе, отколкото за тях.

Думите й бяха оставени без коментар. Вместо такъв той беше затръшнал вратичката на каретата и махнал на кочияша да тръгва, след което я бе изпратил с поглед, докато се спускаше по широката алея. След това Херцогинята му бе казала.

— Какво преживяване, Маркъс! Имаш извратено чувство за хумор, но то ми харесва. Не ми остава нищо друго, освен да те надмина в шегите.

— Не си го и помисляй! — беше разтревоженият му отговор. — Обещай ми, Херцогиньо, не прави нищо такова, преди да си се почувствала нормално.

— Добре съм, Маркъс. Бременна съм и здравето ми е отлично.

За миг беше погледнал корема й, все още плосък под роклята. Изглеждаше невъзможно детето му да е в утробата й.

После тя с въздишка се бе прибрала, докато той, ругаейки тихо, се беше отправил към конюшните.

— Господин Тревор вече излезе на езда — уведоми го едно от конярчетата, докато разглеждаше внимателно една от подковите на жребеца му.

— Без да иска разрешение, язди мой кон. Проклет нахалник!

— Отличен ездач е тоя господин Тревор, отличен. С кончето са като едно същество — напол’вина човек, напол’вина кон. И господин Джеймс отиде с него. Господин Джеймс е различен от господин Тревор. Той се отнася с коня си кат’ с ’убава дамичка.

Не срещна никъде по пътя си Тревор и Джеймс, въпреки че отиде до развалините на абатството „Сейнт Суейл“. По едно време се улови, че търси долчинка с дъб, кладенец и нещо, което да прилича на деветка. Две обърнати гърбом деветки. Дяволска работа. Дяволски оплетена следа.