Катрин Каултър - Цената на рая

Не мислеше какво прави. Реагира, водена от емоциите си. Вече го беше удряла с камшик за езда, имаше нужда от различно оръжие. Може би клонът от липата над главата й щеше да свърши чудесна работа, но проклетото дърво беше високо. Тя седна направо на пътеката, събу единия си ботуш, после скочи пак на крака и се втурна бясно в атака. Изкрещя, размахвайки го над главата си.

— Предупредих те, че ще те накарам да съжаляваш. Ах, защо никога нямам подръка пушка, когато се нуждая от нея!

Първият силен удар попадна в рамото му. Маркъс бързо дръпна Целеста на безопасно разстояние.

— Хайде, Херцогиньо, та ти беше непрекъснато болна, а аз се държах като светец към теб през цялото време, за да ти помогна хубаво да си починеш. Но все пак съм и мъж. Нали не искаш да бъдеш егоистичната съпруга, която не вижда по-далеч от корема си? Целеста е наистина много приятен човек. Тя ще се погрижи добре за мен. Няма причина да се ядосваш или тревожиш.

— Не ми е прилошавало от четири дни насам. Четири дни, през които ти се държиш като мъж, дал обет за безбрачие, за да бъде приет в кръга на светците! Нито веднъж не си ми повишил тон дори. Не си ме предизвикал нито веднъж да те ударя. Мразя те, когато се държиш така — тя се извъртя и токът на ботуша се заби под лакътя му. Къде изчезна тая жена? А, криеше се зад гърба му. Страхливка, достойна само за презрение!

Сампсън, придружен от двама лакеи, се появи и застана на върха на входното стълбище. С периферното си зрение Херцогинята видя, че единият лакей направи крачка назад, но ръката на Сампсън го върна на мястото му. Добре, значи Сампсън беше на нейна страна. Поредният удар с ботуша беше нанесен. Маркъс започна да отстъпва.

— Ама че оръжие, Херцогиньо!

— Как посмя да я доведеш тук — изкрещя тя, колкото й глас държи. — Можеше да се престориш, че отиваш до Лондон по работа, както правят повечето мъже. Ще си платиш за наглостта, Маркъс! — и ботушът се стовари още по-убедително върху рамото на съпруга й.

— Херцогиньо, мерникът ти става прекалено добър. Време е да престанеш — той разтри рамото и дясната си ръка. — Не се ли умори? Толкова дълго подскачане на един крак! Чорапът ти за нищо вече не става. Сигурно и силите ти са на привършване.

— Ще ти откъсна главата, Маркъс Уиндъм! Ще те обеся с чорапа си, който за нищо друго не става. Няма да се уморя, преди да те видя на земята в предсмъртни гърчове!

Тя вдигна отново ръката с ботуша в нея, разтреперана от гняв. Сцената пред очите й я накара да застине. Той изобщо не беше ядосан, смееше се. Смееше се!

На нея!

Мисълта я накара да се овладее. Тя отпусна ръката си и го загледа. Жената надзърташе иззад него, без въобще да има вид на смутена или изплашена. Ако не се заблуждаваше, неканената гостенка беше на границата да избухне в истеричен смях заедно със съпруга й.

Ботушът отново се вдигна, после пак бавно падна надолу. Херцогинята седна, напъха крака си в него и се изправи.

Закани му се с юмрук, но той като че ли не го забеляза, присвит на две от смях. Тогава тя се нахвърли върху му, размахала ръце с всичката сила, която успя да събере, заудря го и заскуба косата му. Той я обгърна и я стисна като в клещи, но не можа веднага да се справи със съпротивата й. Хватката му не се отпусна, докато тя не притихна.

— Значи лека му пръст на невъзмутимото, безмълвно същество, познато ми доскоро. Имаш поразяващ юмрук, Херцогиньо. Не е нужно пак да се опитваш да ме убиеш; кротък и покорен като котенце съм вече.

— Махни ръцете си от мен, мръснико!

— Ако го сторя, обещаваш ли да не изтичаш за пистолет, за да ме застреляш?

Вместо отговор получи ритник в пищяла.

Той изохка и я дръпна силно встрани от себе си.

— А сега би ли благоволила да се запознаеш с госпожица Целеста Креншоу? Не е ли очарователна? Тя ме обожава и нямаше абсолютно нищо против да пропътува целия път насам, само за да не изпитвам лишения.

Поведението му, цялата сцена бяха добре изиграна комедия, в която тя играеше ролята на глупака. Беше я накарал да забрави чувството си за мярка, да излезе от кожата си. Беше я надиграл. Опита се дълбоко да си поеме дъх за успокоение. Трудно й се удаваше. Но продължи да полага усилия. Налагаше се да каже нещо, за да излезе в последния момент с чест от положението.

— Здравей, Целеста — без съмнение гласът й звучеше прекалено пискливо и високо. — Дойде значи най-сетне да измъкнеш този грубиян от леглото ми. Спасена съм. Причината за яда ми към него съвсем не се дължеше на пристигането ти. Истината е, че съм уморена да си измислям болежки, за да го държа далеч от себе си. Но ти си тук и повече няма да се налага да се преструвам на болна. Ще мога да ям като нормален човек. Благодаря ти, Целеста. Да ти покажа ли стаята ти или предпочиташ да се настаниш в спалнята на негова светлост? Прощаваш ли ми за проявената опърничавост, Маркъс? — ухили му се колкото можа по-мило и невинно тя, усещайки го как стиска ръцете й по-здраво. — Бях толкова изненадана. Но сега, след като съзрях преимуществата, които предлага и за двама ни присъствието на госпожица Креншоу, оценявам загрижеността ти. О, мой най-скъпи Маркъс, прекалено си мил към мен!