Катрин Каултър - Цената на рая

— Изглеждаш прекрасно, Херцогиньо. Чувстваш ли вече малкото нещо вътре в себе си? Досажда ли ти този нещастник? Да го извикам ли на дуел?

— Лазиш ми по нервите с дрънкането си — каза Маркъс и погледна братовчед си право в очите. — Знаеш ли, нямаше да ми е неприятно, ако беше идиот или конте. Тогава щях да те правя за смях или да не ти обръщам внимание, според настроението си.

Тревор му се усмихна с всичките си бели зъби и отвърна.

— Съжалявам, Маркъс, последния път, когато бях мъничък и беззащитен, бях на пет годинки. Глупостите настрана. Джеймс ми показа стихчетата. Само това ли може да е от полза? Цял том, изпълнен с глупавото хленчене на монасите, задето манастирът е бил принуден да се подчини на Акта на върховенство на краля над църквата и тревогите им за последствията от обвиненията на крал Хенри, че се подчиняват на папата, а не на него, които, разбира се, са били самата истина. И в самия край — това глупаво стихче за съкровището.

— Накратко казано, нямаш никакви идеи, предполагам?

— Нека видя книгата и ще ви кажа.

Десет минути по-късно Маркъс остро се обади.

— Взимай проклетата книга и я носи на майка си. Ние разполагаме със стихчета, които със сигурност са бълнуванията на болния мозък на някой монах. Нищо друго полезно не успяхме да открием с Джеймс. Пълна бъркотия, лишена от смисъл.

— Така е, но все пак ще дам книгата на майка ми. Ще се пръсне от любопитство и яд, разбира се, задето Джеймс е въвлякъл и теб в търсенето. Със стиховете ще й се отвори работа, поне за известно време.

— Тревор — каза Херцогинята, след като въпросният господин напусна спалнята й, — няма нищо общо с конте или глупак.

— Не, той по-скоро е звярът в кладенеца, хиената му проклета!

Херцогинята плесна ботуша си с камшика за езда. Чувстваше се чудесно, стомахът й беше приел без възражения кифличките с мед на Баджър и тя беше успяла да заобиколи на кон и без произшествия цялото абатство „Сейнт Суейл“. Само че нищо не беше открила. Ни дъб, ни долчинка, ни кофа, ни кладенец, нищичко. Нито дори чудовище от какъвто и да е ранг, нито една единствена деветчица.

Но настроението й никак не беше лошо, не. Нямаше търпение да види Маркъс. Последните три нощи не беше идвал в леглото й, но това в никакъв случай не означаваше, че я беше отбягвал. Грижите му бяха усърдни и надминаваха старанието и на майка. Поведението му беше на човек, контролиран напълно от разума, а не от страсти, което не й харесваше. Предпочиташе той да се държи както се бе държал от деветгодишен, когато го бе срещнала за първи път — да я дразни до вбесяване, да и се подиграва, докато й се прииска да го убие.

Започна да си подсвирква мелодия, изникнала в ума й преди думите, към които би могла да я нагласи. Имаше идея и за текст, макар и недооформена. Конгресът във Виена, новите граници за покорените държави, аматьорите, които се набъркваха при определянето им… Усмихна се.

Все още си подсвиркваше, когато зави покрай дълга редица от тисови храсти, извеждащи на алеята към входната порта. Пред къщата беше спряла карета с четири коня, очевидно току-що пристигнала. Вратичката й беше отворена и Маркъс помагаше на една представителка на нежния пол, отличаваща се с привлекателността си, да слезе от нея. Беше облечена в елегантна тъмнозелена рокля за пътуване и пасващо към нея боне, очарователно привързано под брадичката й. Меки тъмнозелени ботуши от ярешка кожа загатваха за скритото в тях божествено краче.

Маркъс поднесе облечената в ръкавица ръка до устните си, а очите му нито за момент не се отделяха от лицето на жената. До ушите на Херцогинята достигнаха сладките звуци на смях. Видя гостенката да се повдига на пръсти и да целува съпруга и право в устата. Пред очите й причерня.

— Как смеете! Долу ръцете от мъжа ми. Маркъс, не смей да се допираш до устните й, развратнико!

Спря се като закована, когато прелестното създание се обърна да я погледне. С какво бяха пълни широко разтворените сиви зеници? Объркване? Развеселеност? Не можеше да се определи.

— О! — чу се сладкият глас отново, — и коя сте вие? Да не би да помагате в конюшните на негова светлост?

— Тя върши всичко, което й кажа — Маркъс потупа ръчичката на хубавицата. — Хубаво качество за жена. Всъщност, Целеста, можеш да я наричаш Херцогиньо. Съпругата ми, за която ти писах.

Целеста!

Черната мъгла пред погледа й сякаш се сгъсти.

— Проклет измамник! Посмял си да я доведеш тук, отвратителен простак! Милостиви Боже, ще те убия!