Катрин Каултър - Цената на рая

— Но ти съвсем ясно изрази желанието си. Искаше да тръгна незабавно, възпираха те само евентуалните коментари, че си изхвърлил бременната си жена посред нощ.

— Изобщо не беше посред нощ. Сега…

— Аз проявих отзивчивостта да изчакам утрото. Довиждане, Маркъс.

Тя му обърна гръб и пое навън с вирната брадичка — досущ херцогиня с кралска кръв. След няколко крачки залитна към един от куфарите и се строполи на едната си страна.

За секунда той беше до нея и я вдигна в прегръдките си.

— Добре ли си? Кажи нещо, напаст Божия!

— Всичко е наред. Какво неприятно падане — точно по средата на така добре изиграно царствено оттегляне.

— Да, това се случва, когато човек си вири носа. Няма да ти се смея, поне не сега. Чуй ме сега, Херцогиньо. Никъде няма да ходиш. Тук е домът ти и в него ще останеш — разтърси я. — Разбираш ли?

— Не съм сигурна, Маркъс. Може би ще ми помогнеш, като пак ме поразтръскаш. Помага на мисленето.

Той замълча, но погледът му беше като на някой от мрачните герои на лорд Байрон.

— Защо Чейз Парк да ми е дом? Защо тази сутрин пеете нова песен? Наистина, милорд, не ви разбирам.

— Твой дом е, докато аз кажа, че не е, а дори и тогава ще продължава да бъде, защото утрото е по-мъдро от вечерта и решенията се взимат и се променят в течение на часове. Сега разбираш ли?

— Никога няма да те разбера.

— Аз съм мъж. Същество, трудно за схващане. Ние не излагаме чувствата си на показ и всеобщ коментар, както това е обичай при жените.

Маги изсумтя презрително зад гърба му.

— О, Боже! — възкликна Херцогинята с познатия му тон, който го накара да се отстрани от пътя й без никакво колебание.

Тя изтича навън, спусна се по стъпалата и повърна в розовите храсти, изкарвайки акъла на един градинар, който от уплаха изпусна лопатата си.

Маги го измери с поглед отгоре до долу.

— Нарочно я разтърсихте, за да й стане лошо. Двадесет минути съм й четкала пелерината, за да премахна всички следи от лазенето по земята в онова скапано абатство, а сега какво? Пръст, червеи и Бог знае още какво.

— Не съм я разтресъл нарочно. Все пак от това може да има и полза — ако в женския й мозък се е отворило малко място за здрав разум. Сампсън! А, ти си бил зад мен. Научил си се да се промъкваш безшумно като Спиърс и Баджър. Веднага занеси куфарите на нейна светлост в стаята й. Без отлагане. Току-виж отново се е отдала на налудничавости, когато се изправи на крака.

Маги отново изсумтя.

Маркъс също излезе, за да се наслади на красивата лятна утрин. По небето в приятен светлосин цвят тук-там се виждаха облачета; въздухът беше наситен с миризмата на окосена трева, а — коленичила в розовите храсти — съпругата му повръщаше.

Изчака я, докато привърши със заниманието си, после я взе на ръце и я понесе обратно нагоре, без да обръща внимание на когото и да е от верните й слуги. Мина и покрай леля Уилхелмина, която вдигна учудено вежди и запита обнадеждено.

— Да не би най-накрая да хвърли топа?

— В никакъв случай. Приятен ден, лельо Уилхелмина.

— Мамо! — долетя гласът на Урсула. — Наистина, не бива да говориш такива ужасни неща. Тя е господарката тук.

— Аз ли? Нищо неблагоприлично не съм казала. Само се чудех дали не се е преуморила от толкова работа.

— Това не ми харесва, Маркъс — каза Херцогинята.

— И на мен не би ми харесало. Сега знаеш, че трябва да си тиха и спокойна като крава и да вършиш точно каквото ти казвам.

Стигнаха до спалнята й и той я постави върху леглото. После й подаде чаша вода и тя отпи няколко глътки. Простена, хващайки се за стомаха. Маркъс излезе от стаята и тя го чу да вика.

— Маги, донеси няколко бисквити. Без съмнение имаш запаси от тях. Бързо!

Не бяха минали и три минути и тя вече предъвкваше бисквита с канела. Въздъхна облекчено.

— Ти не ме искаш тук. Защо говориш обратното? Да не би пасторът да ти идва на посещение и да се боиш, че ще види как съпругата ти те напуска?

Не й отговори. Вместо това се обърна и започна привичната си разходка — между леглото и люлеещия се стол. Черни ботуши, широки крачки. Възхитително създание. Тя го харесваше. Споменът за униформата му я накара да въздъхне.

— Искам да напусна имението, Маркъс. Както ти е известно, съм богата, но и без парите, оставени от баща ми, щях да се справя и това също ти е известно. Не съм си поставяла за цел да забременея, но има факти и не можем да им се опълчим — за момент някаква мисъл като че ли я задави и тя прошепна. — Невъзможно. Ти не би го поискал.