Катрин Каултър - Дивият барон

— Да, нещо такова.

— В такъв случай няма смисъл да бъда разумна, нали? Ще приема обещанието ти. За какъв период от време?

— Петдесет години.

Младата жена го стисна за гърлото и опита да го раздруса.

— Не вземаш на сериозно нищо от онова, което казвам.

Погледна го право в очите. Те бяха красиви, зелени като гъстата трева по краищата на градината в имението Маунтвейл.

Но какво общо можеха да имат две очи с цялата тази работа?

— И дори няма да признаеш, че всички изложени от мен причини да не се омъжа за теб не са основателни?

— Не са. Сещаш ли се за някоя основателна?

Отпусна ръце върху раменете му. Взря се в шалчето около врата му. Изглеждаше прекрасно, също като него; той обаче бе женкар. О, Боже милостиви. Сузана преглътна с усилие.

— Поне мислех, че обичам Джордж.

Роухън усети прилив на гняв, но той премина бързо, тъй като Джордж вече го нямаше и животът се бе променил, като бе създал други възможности. Нищо не беше същото, слава Богу. Застана в позата на разумния мъж, какъвто знаеше, че е.

— Сузана, знам, че не ме обичаш… още. Познаваш ме само от една седмица. Аз също не те обичам. Как бихме могли да изпитаме чувства един към друг за такъв кратък период от време?

— В такъв случай това ще бъде брак по сметка, като всички предимства ще бъдат за мен, така ли?

— Не, той ще бъде от изключително значение и за моето семейство. Като защитим името на Джордж, ще запазим името и на Карингтънови. Не се съмнявай и за момент, че онзи, който заподозре нещо за брака ти с моя брат, няма да открие светкавично истината. Този мним свещеник, Блай Макноли, е добре известен. Не, това е единственото решение. Аз ще защитя Джордж, а по този начин — и репутацията на Карингтънови. А ти ще станеш наистина член на това семейство. Всичко ще бъде както трябва. — Погледна я и се усмихна ослепително. — И ще имам дъщеря и син, ако пожелаеш да направиш това за мен, а може би и няколко деца.

— Ще ме пуснеш ли да си отида?

В първия момент му се стори, че става дума за след петдесет години. Но не. Тя говореше за сега, за днешния ден, просто искаше да си отиде от живота му. Пусна я от обятията си, но не се отдръпна от нея.

— Не.

Младата жена закрачи напред-назад, също като майка му, с дълги и сигурни стъпки, смръщила замислено чело. Нямаше красотата на майка му, но притежаваше нещо дълбоко, тайнствено и силно. Беше неповторима. И безкрайна скъпа, поне за него. А какво друго имаше значение, за Бога? Желаеше я, беше толкова просто. В главата му нахлуха мисли за капризния характер на съдбата; Роухън разтърси глава. Каквато и да бе тази жена, тя му подхождаше. Господ я бе създал само и единствено за него.

Наблюдаваше я, изпълнен със задоволство. Тя продължаваше да крачи, като правеше пауза на всеки няколко крачки, очевидно потънала в дълбок размисъл, след което поклащаше глава и тръгваше отново. Добре, това означаваше, че отхвърля доводи. Още по-добре за него самия. Баронът седна на един стол, облегна се назад. Подпря глава върху стиснатите си длани. Гледаше я как се движи. Беше много грациозна. Щеше да се поти по привлекателен начин.

Внезапно Сузана се завъртя рязко и застана с лице към него.

— Видях те. Усмихваше се. Защо?

— Ако ти кажа, може да ме атакуваш. Може да се втурнеш в библиотеката, да грабнеш грозната китайска ваза и да я хвърлиш върху главата ми.

— Вероятно някоя отвратителна мъжка мисъл те е накарала да се усмихнеш.

— Точно така.

Младата жена седна и приглади полите си. Едва сега Роухън забеляза, че тя носеше една от трите си грозни рокли — светлосивата, избеляла почти напълно от много пране. Проклетата дреха стигаше почти до брадичката й. И не беше скроена както трябва. Падаше право върху гърдите й, без да ги оформя, без да моделира фигурата й. В този момент тя закърши ръце. При тази гледка баронът изви едната си вежда.

— Кажи, каквото имаш да ми кажеш, Сузана.

— Все още мисля за онази работа с наследника. Бих те оставил да направиш с мен онези неща… колко ли пъти ще трябва, за да забременея?

— Това се нарича любене, поне при нас ще бъде така. Жалко, че не го вярваш. Но след това ще го повярваш. Имай ми доверие.

Гласът й прозвуча язвително и хладно, когато отговори:

— Любене ли? Това най-вероятно го е измислил в древни времена някой мъж, за да привлече дадена жена в леглото си.

— Не мисля така. Но, честно казано, не съм специалист по древния Египет, така че мнението ми не е меродавно.

Ако китайската ваза бе някъде наблизо, щеше да я запрати върху главата му.