Катрин Каултър - Дивият барон

Проклетият му глас я разтърсваше до основи. Думите му… да, той определено знаеше да си служи безупречно с тях и в устата му те звучаха напълно сериозно; тя обаче вече се бе хващала на подобна въдица, и то не пусната от майстор като него. Беше се хванала на приказките на един съвсем млад човек. Абсолютно безпроблемно, като най-голямата глупачка на земята. Да, истинска лудост бе да му вярва. Не можеше да го слуша, още по-малко — да му се доверява. Той я държеше все така в прегръдките си и я галеше по гърба.

На Роухън му се прииска да я удуши, когато тя заяви с присъщата си упоритост, макар да си даваше сметка, че не звучи убедително дори за собствените си уши.

— Трябва да ме послушаш. В крайна сметка ще ме намразиш. Казах ти, че ненавиждам всичко онова, което мъжете правят на жените. То ме отвращава, мразя го. Става ми зле само при мисълта за това. Да трябва да се съблечеш и то не пред кого да е, а пред някакъв мъж, който има законното право да прави с теб всичко, което поиска. Това е истински кошмар и не желая да го преживявам отново. Така, вече ти казах истината. Знам, че сексът е от значение за мъжете, е, със сигурност не чак по два пъти на ден, поне за един разумен мъж. Но в такъв случай колко време ще измине, преди да отидеш в Лондон, за да се позабавляваш с някоя жена, на която й допадат подобни занимания?

Сузана потръпна. Ето ти резултата от репутацията на женкар!

— Ще направя едно обещание. Обет.

Целуна я бегло по устата.

Устните му бяха топли. Младата жена премигна и опита да се измъкне от прегръдките му, но той не я пусна.

— Какво обещание? Какъв обет? Не обичам пот. Не можеш да обещаеш да не се потиш върху мен.

Баронът се разсмя; не можеше да не го направи.

— За това ще видим. Обетът ми е следният: първо трябва да се омъжиш за мен. Ако решиш, че не можеш да понасяш моята особа или мъжкото ми тяло, както и изискванията ми към теб, ако не ти харесва да живеем заедно, тогава ще те оставя на мира. Ще имаш защитата на името ми и ще разполагаш с достатъчно средства да задоволиш и презадоволиш своите желания и нужди. Мариан също ще получи защитата на моето име и полагащото й се място в обществото, когато му дойде времето. Няма да й липсва никога нищо. Ще й осигурим чудесен брачен съюз. Аз ще се погрижа за това. Ще се погрижа и Тоби да получи отлично образование. Ще го изпратим в Итън, после — в Кембридж. Не в Оксфорд. Това е моето обещание.

Божичко, та той все едно й предлагаше целия свят! Защо? Не, тук възникваше огромен проблем.

— Но ти трябва да имаш наследник.

— Да, вярно, че би било прекрасно освен дъщеря, да имам и син. Да, Мариан ще бъде моя дъщеря. Ще ме нарича „татко“. Ако, все пак… — младият мъж преглътна мъчително при тази мисъл, — …не можеш да ме понасяш, тогава никога няма да имам наследник. Но родът ни няма да изгасне благодарение на по-малкия ми брат Тиболт. След моята смърт той ще наследи титлата.

— Това не е справедливо. Само едно презряно същество би се съгласило на подобно нещо, така че аз няма да приема. Освен това, какво ще стане, ако ти родя наследник и след това пожелая да си тръгна? Не бих могла да взема своя син със себе си.

Как, по дяволите, успяваше да измисли толкова много доводи? Тази жена бе непресъхващ дяволски извор. А последният аргумент бе достоен за награда. Доколко уверен в себе си бе той? Не, по-точният въпрос бе: „Как бе стигнал дотам, че изобщо да се усъмни в себе си?“. Човек с неговата репутация бе самоуверен в най-голяма степен, това се подразбираше от само себе си.

— Ако ми родиш наследник и след това пожелаеш да си идеш, тогава синът ни ще остане при теб, докато стане на възраст да ходи на училище. Аз обаче винаги ще вземам активна роля в живота му. Съгласна ли си?

— Не, прекалено е жестоко. Не съм съгласна. Аз не съм чудовище. Не, изобщо забрави за това.

Тя си играеше изкусно с всички свои доводи. С наслаждение би наблюдавал умелото й изпълнение, ако не бе заложил доста много на резултата. Тя обаче сама му носеше развръзката.

— Какво предлагаш в такъв случай? Не, сега ще говорим само за брака. За нищо друго. Забрави намерението си да избягаш от мен с Мариан и Тоби. Това няма да стане. Няма да го позволя. Забрави и за идеята да ме напуснеш с моя наследник.

При тези дума Сузана прехапа горната си устна. Беше спечелил, знаеше го, но въпреки това въпросите и съмнението в погледа й му бяха омразни. Най-сетне тя каза точно това, което бе очаквал да чуе от нея.

— Искаш да кажеш, че изобщо нямам избор по този въпрос, така ли?