Катрин Каултър - Дивият барон

— За какво мислиш? Зениците ти са се разширили. Дишането ти се учести. Готова си да излетиш оттук, стига само да имаш метла.

— Не би искал да знаеш.

— По-късно, да, бих искал, но в момента желая най-много да те целуна.

И той се наведе към нея, но младата жена се отдръпна и рече:

— Каза, че всеки, който има някакви подозрения, може да разбере истината за брака ми с Джордж. Или да попита мистър Байъм, за да научи, че сме младоженци. Не се сетих по-рано за това. Божичко, нищо няма да излезе от цялата работа, Роухън, ня…

— Вече го направихме — отвърна баронът и я целуна. И промълви, без да се отделя от устните й: — Мистър Байъм ме увери, че няма да каже и думичка, дори да му изтръгнат един по един ноктите от пръстите. Вече си моя, Сузана. Съвсем законно. И тайната ни е в безопасност.

„Негова.“ Очите й се затвориха, когато я целуна. Това бе нежна целувка, не настоятелна. Сузана не опита да се дръпне назад. Знаеше, че така само щеше да постави в неудобно положение и двамата. Застанала абсолютно неподвижно, тя му позволи да я целуне, поставил леко длани върху ръцете й.

Усещането не беше неприятно. Дори изпита някакво възбуждащо затопляне в корема, нещо непознато за нея, което изчезна веднага след като баронът отдели устните си от нейните.

Младият мъж се усмихна, вперил поглед в лицето на своята млада съпруга, и докосна закачливо връхчето на носа й.

— Справи се добре. Твоето „Приемам го“ звучеше леко ужасено, но затова пък отговори веднага. Не ми остана време да започна да си гриза ноктите от притеснение. Гордея се с теб. А сега, лейди Маунтвейл, бихте ли желали шампанско?

Сузана кимна. „Лейди Маунтвейл.“ Този път беше наистина. Забеляза, че мистър Байъм се усмихваше на нещо, което му казваше Шарлот. Тоби играеше със стария окуцял териер на викария, Бъши. Младоженката заотстъпва бавно по-далеч от него. От своя съпруг.

Преди по-малко от две седмици все още плевеше своята градина с изцапани до лактите ръце, загрижена за парите, за ибериса, за баща си, вечно разтревожена от нещо и за нещо, но тогава сама си бе господарка, сама управляваше живота си. Тоби и Мариан бяха нейна отговорност. Честно казано, баща й също бе нейна отговорност. И бе спала сама.

Сега вече бе дама от висшето общество, без абсолютно никакви парични проблеми. Единственото, което трябваше да направи, бе да даде обет пред един мъж, когото почти не познаваше. Той сега притежаваше както нея, така и всичките и отговорности. Струваше й се, че сделката бе изключително неизгодна за Роухън; той обаче се усмихваше. Цялата тази работа като че ли му доставяше истинско удоволствие. Но защо? Тя му бе донесла не само безброй задължения, а и опасности. Побъркал ли се беше, та изглеждаше толкова доволен? Не беше чак толкова наивна, че да вярва в искреното му възхищение. Възможно бе да му се струва приемлива, но нищо повече от това. Та той бе заобиколен от красавици през целия си живот. Не, бе постъпил така, за да спаси семейната чест. Всичко друго, което й бе казал… не, не можеше да си позволи да вярва на тези неща.

Баронът й подаде чаша шампанско, след което се обърна и заяви:

— Вдигам тост за красивата си млада съпруга Сузана Карингтън, която ме направи толкова щастлив.

— Слушай, слушай!

Това бе Тоби; той тъкмо отпиваше от двете глътки шампанско, които му бе осигурила неговата богиня, Шарлот.

Тръгнаха си не след дълго. Но първо мистър Байъм изгаси свещите и сградата потъна в мрак. Роухън желаеше да намали до минимум риска някой да ги види и да се зачуди какво правеха тук по това време.

— Е, свърши се — рече той вече в каретата. — Какво мислиш, майко?

— Мисля, прескъпи мой, че се справи превъзходно с тази работа. Прекрасно изпълнение, достойно за скъпия ти баща. Той в крайна сметка щеше да бъде доволен, щом опознаеше Сузана и Тоби. Да не говорим за малката мишчица.

— Мариан мишчицата — каза Тоби и се прозя. — Това ми харесва.

— Да, наистина се справих добре с това. Само да не забравяме, че сме били тук на вечеря по покана на мистър Байъм. Вечерята бе първокласна, единодушни сме по този въпрос. Вярно, че е малко необичайно. Осъзнах го особено добре тази сутрин, когато Фиц ме изгледа по начин, който говореше „Знам, че сте замислил да правите нещо“ , след като го уведомих за поканата. А ти, Сузана, трябва да престанеш да подскачаш всеки път, когато те назоват „миледи“. Сега вече наистина си такава. Край на преструвките и игричките. Всичко е съвсем истинско. Съгласна ли си?