Катрин Каултър - Дивият барон

Спря насред изречението си и се усмихна до уши на двете си събеседнички. След което започна да си подсвирква.

— Ако не ни кажеш веднага, ще ти ударя един в носа — възкликна снаха му. — Хайде, изплюй камъчето. Какво откри?

— Макбет се чувствал така сигурен на трона си, че си позволил да отиде на поклонение при папата.

— Лъв IX?

— Да, Сузана, напълно е възможно. Нищо чудно папата да му е дал нещо, което да е донесъл със себе си в Шотландия. Тоби ще направи още проучвания утре. Разбира се може и да грешим относно връзката с Макбет, но това ми се струва най-доброто място, от което да започнем.

— Интересно къде е другата половина на картата — обади се Сузана. — Питам се какво е дал папата на Макбет.

— Не знам — отвърна бавно деверът й. — Но едно е вероятно. Мисля, че единственото място, където можем да открием отговора, е Оксфорд. В крайна сметка именно там Джордж е намерил половината от картата, оттам е и нашият затворник. Да, тръгвам утре.

— О, да, сър — възкликна Тоби и скочи възбудено на крака. — Точно това трябва да направим. Там живееше Джордж. Трябва да е знаел нещо. Можем да научим нещо и за другите. Ще ме вземете ли с вас?

Младият мъж видя вълнението в тъмносините очи на момчето, спомни си своите собствени вълнения по времето, когато бе на неговите години, и отвърна предпазливо:

— Ще помисля по този въпрос. Първо ще трябва да видим дали ще дойде в съзнание нашият разбойник. Все още се надявам, че ще ни каже нещо полезно.

— Какво е дал на Макбет папата? — попита отново Сузана; въпросът й бе по-скоро към самата нея, отколкото към другите. — Трябва да е било нещо, което е ценял, някакво съкровище. Но защо?

— Макбет е бил добър човек — каза Роухън. — Очевидно човек, на който е можело да се довериш. Може би папата е бил принуден да му даде това нещо, каквото и да е било то. Може да не е имал избор. — Разпери длани. — Това са само предположения. Но все пак е някакво начало.

— Има още нещо, прескъпи мой. Забрави ли за вечерята и бала, които даваме в петък вечерта? Хората вече са поканени и, естествено, приеха до един.

— Погледни лицето на Сузана, майко. Нищо чудно в петък все още да не може да се държи на крака.

— Не, ще бъда съвсем добре — обади се младата жена. — Но той е прав, Шарлот, лицето ми е в ужасно състояние.

— Само след два дена. Хмм! — Свекърва й прокара леко пръст по синините. — До петък би трябвало да изсветлеят достатъчно, за да могат да се прикрият с умело поставен грим. Сабин е наистина много добра в тази работа. Ще й кажа да се погрижи за теб.

— Тя не би трябвало да си слага грим.

Лейди Маунтвейл вдигна глава, погледна сина си и изви в дъга безупречните си руси вежди.

— Боже мили, прескъпи мой, защо не?

Той нямаше друг отговор освен:

— Не й е нужен. Ще изглежда глупаво с него. Ще прилича на някоя хористка от операта.

— Той би трябвало да е добре запознат по този въпрос — обади се Шарлот, очевидно с огромно задоволство. — С хористките от операта, искам да кажа.

— Не можете да отложите приема — рече Сузана. — Ако изглеждам зле, просто няма да се появя.

— Добре тогава — съгласи се деверът й, тъй като не виждаше какво друго можеха да направят. — Сложи си всичкия грим, от който се нуждаеш според майка ми.

Баронесата кимна и заяви спокойно:

— Няма да споря с теб, Сузана. Ще носиш една от моите рокли. Съмнявам се, че Роухън ще ти позволи да излезеш от леглото достатъчно дълго утре, за да ти вземат мерки за нова.

Младият мъж усети прилив на сладострастие. Тя беше болна, в леглото. Но това очевидно нямаше значение.

— Лягам си. Тоби, идваш ли?

В петък Сузана вече се държеше съвсем сигурно на крака. Синините по лицето й бяха избелели забележимо. Роухън знаеше, че майка му ще я покрие цялата с пудра, но очевидно нямаше думата по въпроса.

Колкото до негодяя, той най-после се бе събудил, но отказваше да каже каквото и да било. Просто обръщаше глава към стената всеки път, когато някой влезеше в стаята.

— Ще ми се да имах някои инструменти за мъчение — заяви баронът достатъчно силно, за да го чуе непознатият. — Мисля да отида до селото, за да видя какво може да направи по този въпрос ковачът.

Все още не можеше да изкопчи нищо от пленника.

Мариан не изпускаше майка си от поглед и надаваше вик всеки път, когато тя се опиташе да се отърве дори за момент. Роухън предполагаше, че не й пускаше ръката, дори когато ходеше по нужда.

Тоби и викарият Байъм изчетоха всичко, което успяха да открият за Макбет, крал на Шотландия, и за неговото царуване.