Катрин Каултър - Дивият барон

Не й оставаше друго, освен да се опита да ги вразуми. Изгледа ги подред и разтвори ръце.

— Но какво съм направила?

— Съблякла си си дрехите и си се опитала да прелъстиш бедния барон, като си се престорила, че онзи те е ударил — заяви без капчица колебание лейди Донтри. — Вече обсъдихме това. Тук не си добре дошла. Всъщност дори се питаме дали наистина си била женена за горкия старомоден Джордж. Скъпият барон ще открие всичко за теб и тогава ще те изрита оттук, заедно с момчето и малкото копеленце.

Сузана бе готова да се нахвърли върху събеседничките си. Надяваше се, че ще им счупи я ръката, я крака, с късмет дори главата. Как смееха да наричат Мариан копеле! От войнствените й намерения я възпря мъжки глас.

— Дами, надявам се, че не ви притеснявам.

Това бе Роухън, който се придвижваше грациозно покрай нейните неприятелки в стаята за отдих на жените, за чието съществуване по принцип един джентълмен дори не би трябвало да подозира. Снаха му изправи гръбнак, вперила поглед в него. Откога беше тук? Колко бе чул? О, Боже, какво ли щеше да направи?

Той продължи да говори все така невъзмутимо.

— Приятно е човек да има толкова грижливи съседи, нали, Сузана? Изглеждаш ми малко преуморена. Постарах се да те накарам да останеш в леглото, но ти настояваше, че не можеш само да лежиш, а и костите ти започнали да гният. Виж сега какво стана. Ще трябва да кажа на майка си да дойде веднага, за да се погрижи за теб. Мили дами, радвам се, че всички сте тук, тъй като щяхте да се погрижите за Сузана, ако бе припаднала. Благодаря ви за вашата загриженост, за вашето великодушие.

— Милорд, мисис Карингтън определено все още не е чак толкова добре, за да танцува с такава жар — обади се лейди Донтри. — Вече й го казахме.

— Да, струва ми се, че чух нещо такова — отвърна баронът. — Знаете ли, след като ви послушах, започнах да се чудя за някои неща. Нима предполагате, че след като лицето й изглежда така, случилото се е станало по неин замисъл? Нима мислите, че изглежда така зле благодарение на грима? Питам се дали всичко това не е някаква хитрост?

Мисис Хаклс се произнесе с толкова гръмък, изнесен глас, че би могла да оглуши цял кон на петнайсет метра разстояние.

— Бихме предположили, че се шегувате, милорд. Наистина сарказмът в думите ви е прекалено голям, за да бъде шегата ви успешна, но въпреки това ние ще го приемем като опит за шега. Тя бе съвсем гола само преди три дни…

— И вие я носехте — додаде лейди Донтри. — Скъпият ми съпруг забеляза, че ръката ви е върху крака й… върху горната част на крака й. На разголения й крак. И, естествено, това не му повлия добре.

— Завиждаше, така ли?

— Милорд!

— Умишлено отклонявате темата — заяви лейди Донтри.

Затова пък те трите очевидно бяха готови да я разискват до безкрайност. Именно в този момент младият мъж осъзна, че това нямаше да има край. Сузана щеше да бъде отлъчена от обществото. Било си е само мечта, когато се е надявал, че всичко ще се нареди, че съседите му ще приемат нещата. Вероятно просто трябваше да й даде нейните двайсет хиляди лири стерлинги и да я прати да си върви по живо по здраво. Да, най-добре беше да направи така. Това бе единствената почтена постъпка. Тя го заслужаваше, независимо стореното от Джордж. Така щеше да се освободи от нейното присъствие, да разреши всички проблеми, които бе донесла със себе си. Да, точно така и щеше да постъпи.

— Всъщност, дами, вие сте напълно прави — каза в крайна сметка баронът. — Чух като питахте дали изобщо е била омъжена за брат ми и дали детето й не е незаконно. Позволете ми да бъда откровен с вас, тъй като ме познавате от малък и интересите ми винаги са ви лежали на сърцето. — Пое си дълбоко въздух и изрече: — Бяхте абсолютно прави. Мисис Карингтън никога не е била омъжена за брат ми Джордж.

До този момент Сузана го бе наблюдавала с възхищение, което се полага за велик оратор, който разбива на пух и прах другите претенденти. Но изглежда сега не го бе чула правилно. В момента бе способна само да го гледа като отровена, както впрочем правеха и трите вещици. Кръвта пулсираше болезнено в главата й, повдигаше й се. Успя да се добере до един стол и да се отпусне на него. Затвори очи. Може би ако ги подържеше така, всичко щеше да изчезне.

— Всичко е наред, любов моя — усмихна й се Роухън, а гласът му прозвуча гальовно и успокоително.

Изумлението й бе такова, че дори успя да отвори отново очи. „Моя любов ли?“ Какво бе замислил пък сега? О, Боже, чувстваше, че то нямаше да й хареса, каквото и да беше.