Катрин Каултър - Дивият барон

— Божичко, какво намери? Кажи! Недей само да се взираш в него, сякаш е змия, която се готви да те ухапе. Защото тогава ще те ухапя аз.

Младият мъж продължаваше да си играе с почти незабележимия зъбец в единия край на медальона. И тогава, най-неочаквано, без да разбере какво точно е направил, нещо изщрака и се отвори едно капаче. Подаде бижуто на снаха си.

— Измъкни хартията. Прекалено е малка, за да мога да я хвана. Действай внимателно!

Лейди Маунтвейл въздъхна и се приближи още повече.

Сузана успя да хване малкото хартиено квадратче и бавно да го измъкне от леговището му. То падна на покривката. Върху му се приземи миниатюрно златно ключе. Роухън го вдигна.

— Как би могло нещо толкова дребно да стане на която и да било ключалка?

Шарлот го взе от ръката му и го постави в дланта си.

— Мисля, че върху него е написано нещо, прескъпи мой. Но това може да почака малко. Онова там карта ли е?

— Разгъни го — рече синът й.

Разгъната, хартията зае едва половината от дланта на Сузана. Наистина бе карта — зацапана и избеляла, по която бе много трудно да се различи каквото и да било.

— Когато заговорих непознатия, той се изтърва и каза „Шотландия“. Спомняте ли си?

— Помня, прескъпи мой. Ти се справи много добре. Не само, че си неустоимо развратен и безпътен, ами си и толкова бляскав, че можеш да се мериш само със слънцето.

— Със сигурност ще повърна — заяви снаха й, без да се обръща към никого конкретно.

Лейди Маунтвейл не й обърна внимание.

— Скъпият ти баща понякога се съгласяваше, че имаш моя ум. Струва ми се, че сега го доказа окончателно. Браво, прескъпи мой.

— Май ще повърна пак — обади се отново младата жена. Погледна към своя девер, който не обръщаше внимание на своите събеседнички. — Щом знаеш толкова невероятно много, Роухън, щом си толкова несравнимо умен, кажи къде по-точно в Шотландия. И за къде е ключето?

— Нямам ни най-малка представа — заяви разсеяно баронът, — поне засега. Майко, накарай някой от лакеите — Огъстъс, ако желаеш — да донесе лупата от кабинета. Би трябвало да е в горното ляво чекмедже на бюрото ми.

Шарлот повдигна безупречната си руса вежда и рече:

— Смаяна съм, че знаеш къде точно се намира нещо толкова незначително, прескъпи мой. Човек с твоята репутация определено не би трябвало да обременява паметта си с подобни дреболии. Това е нещо от компетенцията на един слуга, но не и на теб, на господаря, на барона, на…

— Моля ти се, майко, лупата ни е необходима.

Седем минути по-късно Роухън оглеждаше съсредоточено пожълтялото парченце хартия.

— Действително е карта — произнесе по-скоро на себе си, отколкото на двете жени той. — Но за нещастие само едната половина. Сега вече ясно виждам къде е срязана от едната страна. Става ясно, че там е бил изобразен някакъв воден басейн. Виждате ли тези линии? Това вероятно са пътища, които се отклоняват от водата. А тези фигурки тук може би трябва да изобразяват къщи. И да, онова там са думи, микроскопични думи, но не мога да ги разчета.

Не можеше да ги разчете поне при положение, че майка му и снаха му бяха надвиснали като орлици над главата му.

— Сузана, седни. Майко, парфюмът ти действа възбуждащо на мъжките ми сетива. Моля те, отдръпни се. Добре, сега нека да видим с какво разполагаме.

— Роухън, вече от един час зяпаш тази карта — обади се младата жена и се приближи отново към него. — Хайде, кажи какво видя? Какво пише?

Той изправи бавно глава.

— Пише: „Потърси стаята под прилива“, което няма никакъв смисъл, освен може би, че се намира някъде край морето. Кое море? На източното или на западното крайбрежие? От другата дума са останали само две букви, „ду“, след като картата е била разрязана на две.

— Каква стая? — попита Сузана. — Някоя в тези фигурки ли? — Това вече бе попадение. Младата жена се взря смръщено в парчето хартия, а след това — в своя девер. — Извитата линия очевидно е река. Но коя по-точно?

— Нямам представа.

— Какво е това „ду“? — обади се Шарлот. — Начало на име на град? Или на магазин? О, това действа депресиращо. Надявах се картата да бъде по-добра, макар и да е само половин карта. Тази тук не може да ни свърши никаква работа.

— Възможно е фигурките наистина да представляват къщи и следователно — конкретна улица в някой шотландски град, през който минава река — рече баронът.

— Откъде знаеш това? — осведоми се Шарлот, набърчила гладкото си бяло чело. Синът й прокара пръст по фигурките. — Да, разбирам. Наистина много умно от твоя страна, прескъпи мой.