Катрин Каултър - Дивият барон

— Искам скапаната карта! Тя е моя!

В този момент вдигна поглед и видя барона, вдигнал на ръце жената Джордж, проклетницата, която бе толкова красива, която го бе излъгала и го бе намушкала в корема с греблото за сено. С удоволствие щеше да я застреля, но така нямаше да спечели нищо.

— Върви по дяволите! — извика той. — Дай ми проклетата карта! Кажи ми къде е или ще изпозастрелям всички тези мизерни копеленца.

Роухън я пусна внимателно на земята така, че да се облегне на Фиц, за да не падне. След което започна да слиза бавно по стълбите.

— Каква карта искаш? — попита той със спокоен, светски тон. — Трябва да бъдеш по-конкретен, иначе няма как да ти я намеря. Тя ми разказа всичко. Объркана е. Аз обаче не съм объркан. Мога да ти помогна. Да не би да търсиш картата на пещерата сред скалите в северната част на Корнуол, близо до Сейнт Агнес?

— Не, онази от Шот… не, не, няма да успееш да ме накараш да изплюя камъчето! Проклет развратник! Нямам нужда от теб, само от нея!

И непознатият насочи пистолета си към барона и стреля. Сузана се помъчи да се отскубне от иконома, но той я държеше здраво. Можеше само да наблюдава, безпомощно и изпълнена с ужас, разиграващата се пред очите й сцена. Измина цяла вечност, но можеше да бъде и само част от секундата. В мига, в който похитителят насочи оръжието, лорд Маунтвейл се наведе и отскочи встрани. Куршумът улучи портрета на живял през шестнайсети век представител на семейство Карингтън, изключително красив мъж, с дяволити зелени очи както на всички други Карингтънови от историята на рода. Картината се залюля тежко назад-напред, блъсна се в бялата стена и се стовари с трясък на земята. Дебелата златна рамка обаче не се счупи, дори не се спука. Тя заподскача надолу по стълбите, докато накрая се приземи върху застлания с италиански мраморни плочи под на вестибюла и се хлъзна като шейна по него. Непознатият се вторачи като хипнотизиран в портрета, който продължаваше да се хлъзга все по-близо и по-близо към него, като да бе жив и да идваше да го вземе. Натисна отново спусъка, но се оказа, че в пистолета е имало само един куршум.

Той извика, опита да побегне, но двама лакеи се хвърлиха отгоре му.

Роухън се приближи до него. Мъжът изглеждаше ужасяващо — блед като платно и с подивял поглед. Устата му се движеше, но от нея не излизаше никакъв звук.

— Как се казваш? — попита тихо баронът. — Ако ми кажеш може би ще успея да ти помогна.

Непознатият го заплю право в лицето.

Маунтвейл се избърса бавно с ръкава си.

— Тогава може би аз сам ще отгатна името ти. Да не би ти да си Тиодор Миках?

Онзи пребледня дори още повече, макар само преди секунда това да изглеждаше невъзможно.

— Откъде знаеш за него?

Завъртя очи — сиви и студени. Чу се странен гъргорещ звук. И изведнъж похитителят на Сузана се строполи на пода, като завари държащите го лакеи неподготвени.

Роухън се наведе и притисна пръсти към вената на врата му. Пулсът му бе забавен и едва доловим.

Сведе очи към портрета, който лежеше с лицето нагоре; неговият прадядо от шестнайсети век го гледаше самодоволно. Не, това бяха глупости. Пред него стоеше най-обикновен портрет. Младият мъж се намръщи. Непознатият просто бе припаднал без видима причина.

— Добре, нашият приятел е все още жив. Изпрати да доведат отново доктор Фоксдейл, Фиц. Мисис Бийт, нека някое от момичетата да донесе одеяла. Мисля, че е по-добре да не го местим оттук.

— Най-добре е да го удушим, ако питате мен — възкликна мисис Бийт, като размаха юмрук към припадналия.

— Милорд — обади се икономът; лицето му бе по-бледо от това на човека в краката им. — Видяхте ли как го нападна портретът? Това бе вашият прачичо Фестър Карингтън. О, Боже милостиви.

Сега вече всички се взираха в картината, която лежеше безобидно на трийсетина сантиметра от припадналия.

Баронът се наведе да вземе портрета; подаде го на Фиц, чието лице се изпъна, когато го пое. После премести поглед подред от един лакей към друг.

— Как се случи това? Как, по дяволите, се е измъкнал от стаята си и то с пистолет в ръка?

Огъстъс пристъпи напред с вдигната глава и изпънат гръб.

— Аз съм отговорен за това, милорд. Наглеждах го на всеки половин час, тъй като все още беше в безсъзнание. Очевидно в крайна сметка съм задрямал. Грешката е само моя.

Маунтвейл го изгледа мрачно и каза:

— Ще поговоря с теб на сутринта, Огъстъс.

Беше почти полунощ.

— Сега вече трябва да си лягаш, Сузана.