Катрин Каултър - Дивият барон

— Добре, скъпа моя, вече си се събудила. Хапни нещо, а след това ще поговорим.

Червата на младата жена изкъркориха. Баронът се усмихна, забелязал поруменелите й подути бузи. От това червенината по тях се увеличи още повече.

— Виждаш ли? — обади се невъзмутимо лейди Маунтвейл. — Идвам точно навреме. Гладна си, нали? О, бедното ти личице. Скъпа моя, сигурно те боли ужасно?

— Не, мадам. По-точно, не чак толкова много. Ще ви бъда благодарна, ако не ми кажете колко зле изглеждам. Не ми се иска да изпадна в тежка меланхолия. Що се отнася до храната, струва ми се, че съм способна да изям дори подметка, стига да е сварена добре и поръсена със съвсем мъничко сол за вкус.

— Заповядай — рече Шарлот и постави подноса в скута на снаха си. — Така, можеш да ме наричаш „лейди Маунтвейл“ или „Шарлот“. Лично аз предпочитам да бъде „Шарлот“. „Мадам“ ме кара да се чувствам ужасно.

— Да, Шарлот.

Роухън се усмихна мрачно на майка си. Тя изглеждаше прелестно, с пусната свободно гъста руса коса, прихваната хлабаво само с една светлосиня сатенена пандела в синхрон с дантелената фантазия, която тя несъмнено наричаше пеньоар. Изглеждаше превъзходно. Не приличаше на негова майка. Всъщност тя никога не бе имала вид на негова майка, на чиято и да било майка. Беше родила четири деца, но това не й се бе отразило изобщо. Младият мъж въздъхна. Искаше му се баронесата да излезе, но знаеше, че това няма да стане. Нямаше смисъл да се надява. Стана и донесе още един стол.

Като наблюдаваше как снаха му загребва първата си лъжица пилешки бульон, той заяви без предисловия:

— Сузана каза, че онзи търсел някаква си карта. Вероятно той същият се е промъквал в Мълбъри Хаус на три пъти и в веднъж тук. И всички тези усилия заради една карта?

— Карта ли? — повтори лейди Шарлот, като оглеждаше безупречните си нокти. — Това наистина е странно. Абсолютно си прав, прескъпи мой, направо е невероятно. Защо толкова притеснения заради една карта?

Сузана не отговори, само продължи да загребва от пилешкия бульон.

— Всъщност, не е чак толкова странно — обади се девер й. — Както знаеш, Джордж си падаше по всякакви карти още от дете. Спомням си, когато той беше само на девет години, ти му подари някаква карта, за която се предполагаше, че представя тайните проходи към харема на един султан. Тогава ти се молеше всичко това да бъде за добро.

— Да, но не се оказа така, колкото и да е жалко. Е, може би все пак му се е отразило благотворно, като имам предвид Сузана и Мариан. Но, прескъпи мой, никой досега не се е опитвал да открадне подобно нещо от него. Това трябва да е някаква много специална карта. Мислиш ли, че може да е за някакво съкровище? О, ама това е страшно вълнуващо! Може ли Джордж, скъпият ми сериозен, благоприличен и скучен Джордж, който в крайна сметка може да не е бил чак толкова сериозен и благоприличен, да се е натъкнал на някаква карта със съкровище?

Сузана се задави с бульона си.

— О, това наистина би било страшно вълнуващо, но не мисля, че случаят е такъв, Шарлот. Ако ставаше дума за някаква карта на съкровище, Джордж със сигурност щеше да сподели с мен. Е, възможно е да се лъжа. Заклех се пред непознатия, че притежавам само няколко неща на Джордж и че сред тях наистина няма никаква карта.

— И той, естествено, не ти повярва — допълни Роухън. Беше застанал пред камината и се подпираше нехайно на полицата. — Какви вещи от брат ми имаш?

Вратата се отвори с трясък и Фиц почти влетя през нея. Все пак успя да се задържи прав.

— Милорд! Бързо!

— О, Боже, какво има пък сега? — възкликна лейди Маунтвейл и се спусна след двамата мъже.

— Почакайте! Аз също искам да дойда — извика Сузана и заситни след тях.

Усети такова замайване, че замалко не изгуби равновесие. Баронът се обърна, видя я да им маха, изруга гръмко, върна се, вдигна я на ръце и препусна отново след иконома.

— Заслужаваш си главоболието, което ще получиш от тази работа — заяви той. — Няма да натопя нито една кърпа повече в студена вода, за да ти я сложа на потното чело.

— Първо на първо никога не съм те молила да го правиш. Не можеш да ми отречеш правото да видя какво става.

Спряха рязко на горната площадка на широкото стълбище. В долния му край стоеше непознатият, с дебела бяла превръзка на главата и на едната ръка. Той размахваше като подивял някакъв пистолет и крещеше:

— Махайте се, копеленца такива, махайте се!

Насочи оръжието към двамата лакеи, които опитваха да се промъкнат до него. Те отстъпиха.