Катрин Каултър - Дивият барон

Беше с богат халат от златен брокат, но ръкавите му бяха почти изтъркани. Очевидно дрехата му бе любима и я използваше от години. Но той самият не бе чак толкова възрастен. Мъж с неговата репутация обаче най-вероятно прекарваше голяма част от времето си с халат. И без него. Дали наистина чу разочарование в гласа й? Да, определено беше разочарование. Това му хареса много. Усмихна й се неволно.

— Не, не съм. Съжалявам, но изглеждаше най-цивилизовано да си взема ризата от теб.

— Но тя трябва да се е изцапала.

— Така е, но аз казах, че съм я взел, а не че съм я облякъл.

Младата жена пристъпи към него, но почти веднага отстъпи.

— Не си ми я съблякъл ти, нали?

— Не, направиха го майка ми и мисис Бийт. Както и камериерката на майка ми, Сабин. Видя ли вече Сабин? Не? Ще се запознаеш с нея. Тя е истинско съкровище. Защо не си легнеш пак? Все още не се чувстваш съвсем сигурно на краката си. Боли ли те все още главата?

Сузана поклати глава. И едва не припадна от внезапната остра болка. Замръзна неподвижно на място. Болката премина бързо.

— Вече не е толкова зле.

Обърна се с лице към него.

Дъхът на Роухън секна; стисна в юмруци отпуснатите си край тялото ръце.

— Лицето ти… Боже, ще го убия това копеле.

Пръстите на младата жена политнаха към бузата й. Стори й се много издута. Можеше само да предполага колко зле изглеждаше.

— Боже мили, не предполагах, че драскотините са били толкова дълбоки. Той не може да ти е причинил всичко това? Какво си направила?

Гласът му бе изпълнен с възмущение. Сега вече ги деляха не повече от петдесет-шейсет сантиметра. Очите му бяха по-зелени от добре подрязаната трева на източната поляна.

— Когато побягнах от бараката паднах по лице в гората. Това са само драскотини. Онова, което ме притесни повече бе, че нагълтах листа и пръст.

Опита да се усмихне, но не се получи.

Баронът вдигна ръка и прокара леко пръсти по бузата й.

— Жив ли е непознатият?

— Да, но все още е в безсъзнание. Доктор Фоксдейл не знае, дали изобщо някога ще се пробуди. Каза, че раните по главата поднасяли всякакви изненади. Можем само да чакаме, за да видим какво ще стане.

— Той искаше някаква карта.

Маунтвейл не отговори, само я хвана за ръката и я поведе към леглото.

— Моля те, още не. Залепнах в това легло. Как са Мариан и Тоби?

— По едно време вече исках да изхвърля Мариан през прозореца на трапезарията, но не го направих, защото знаех, че това ще те направи нещастна. За щастие на злочестата ми особа и уши тя най-сетне успя да се изтощи дотолкова от плач, че да заспи в скута ми, като смучеше диво двата си пръста.

Сузана го изгледа изумена.

— Опитал си се да я храниш? Не си оставил това на Лоти?

— Не се прави на толкова учудена и невярваща. Нямаше кой друг да се справи с нея. Всъщност, не ми дойде на ума да помоля някой друг. Следващия път ще го направя. Ако видя Джейми, ще го помоля на колене да дойде да й изпее някое от своите петостишия. Те определено се нравят страхотно на конете. Защо тогава да не влияят и на малчуганите? Тоби изяви желание да я нахрани — наистина е голям смелчак — но аз вече се бях убедил, че няма да има никакви шансове с нея. Не съм подозирал, че една малка устичка като нейната може да вдигне такава гюрултия. Сега обаче спи дълбоко. Обещах й, че ще те види утре рано сутринта, така че се приготви. Няма да се изненадам, ако се изплъзне от Лоти и дотича тук още преди разсъмване.

Младата жена го наблюдаваше захласната. Беше свършил цялата тази работа и на всичкото отгоре се шегуваше със себе си! Невероятно! Затова и попита с явно недоверие:

— Казваш, че си сложил лично Мариан в леглото?

— Не я изкъпах, нито й облякох нощничката, но трябва да призная, че я завих добре, извадих пръстчетата от устата й и й казах да не хърка. Освен това й дадох една баронска целувка, тъй като не можеше да получи майчинска. Определено харесва трапчинката на брадичката ми. А сега ела с мен, преди да си паднала.

Пред камината имаше три стола, два от които изключително елегантни, с брокатена дамаска на цветя. Поведе я към тях. След като я настани, донесе одеяло и й зави краката. После седна сам. Столът изпъшка, но издържа, слава Богу. Снаха му го съзерцаваше все така прехласнато. Той, един мъж, се бе погрижил за тригодишно момиченце? Умът й не можеше да го побере. От това сърцето я болеше там, където не я бе боляло никога досега.

В този момент някой почука. В отговор Роухън само погледна към вратата; на лицето му се изписа примирение. На прага се появи Шарлот с поднос в ръце и красива усмивка, която можеше да освети и най-тъмната стая.