Катрин Каултър - Дивият барон

Куршумът беше улучил точно там, където се бе целил, право в ръката над лакътя. Но очевидно при падането непознатият бе ударил главата си в дънера на близкото дърво. Той бе в безсъзнание. Баронът махна филцовата шапка и шалчето. Човекът очевидно не бе искал тя да го види, което означаваше, че не е възнамерявал да я убие. Това все пак бе нещо. Взря се в лицето му. Никога досега не го беше виждал.

Миг по-късно бе отново до Сузана; тя стоеше на същото място, където я бе оставил, и местеше погледа си ту към него, ту към своя похитител.

Роухън развърза ръцете й. Върна се при нападателя и завърза неговите ръце зад гърба.

— Така — рече след това той, — да се прибираме у дома. Всички те търсят, в това число и майка ми.

Вдигна я на ръце и с невероятна грация настани и двама им върху гърба на Гъливер.

Поведе коня бавно между дърветата. Без да поглежда към нея, за да не вижда оголените й бели крака и дясното бедро, което докосваше неволно с ръката си, рече:

— Кажи ми какво стана.

Това й помогна да дойде на себе си. Младата жена говореше бавно, но шокът замъгляваше мозъка й, главата й щеше да се пръсне и на него му беше трудно да разбира. Но бе твърдо решен да я принуди да се фокусира върху нещо. Задаваше й въпрос след въпрос, докато най-накрая реши, че е научил всичко.

Най-сетне заяви, като я притискаше към себе си.

— Справила се си чудесно, Сузана. Много се гордея с теб.

Щом излязоха от кленовата гора, баронът помоли:

— А сега се дръж здраво.

Младата жена се вкопчи в него и почувства, как Гъливер се понесе като вятър. Вятърът изстудяваше голите й крака. И голия й корем. О, не. Опитваше да седне така, че по някакъв начин да се прикрие, но девер й я държеше здраво.

Когато препуснаха по широката, застлана с чакъл алея и след това — към главния вход на Маунтвейл Хол, за лош късмет минаха поне покрай десетина мъже, слуги и няколко карети, в които несъмнено стояха съпругите на съседите.

Роухън изруга. Трябваше да заобиколи откъм конюшнята, трябваше да…

Щом ги забелязаха, се разнесе предупредителен вик.

Опъна леко юздите на коня, за да го накара да намали темпото и побърза да я пусне, за да й даде възможност да се загърне по-добре с горната му дреха. Това не свърши кой знае каква работа. Не можеше да я закара в този вид до къщата. Всички мъже щяха да я видят.

Насочи Гъливер извън алеята, после я свали от гърба му и я постави на земята.

— Стой неподвижно. — В движения засъблича ризата си. — Ето, сложи си я, жакета облечи върху нея.

Младата жена се поклащаше, потръпваше. Очевидно не можеше да разчита на нея. Сам я облече с ризата. Слава Богу, тя стигаше до коленете й. По това време снаха му вече трепереше толкова силно, че трябваше да й помогне да закопчее дрехата на гърдите си.

Красиви гърди.

После я наметна с жакета.

Едва след като спря Гъливер пред стълбите на главния ход, баронът си даде сметка, че е гол до кръста.

Но нямаше какво да направи по този въпрос.

Извика, преди някой друг да е успял да проговори.

— Намерих я! Тя е добре. Оставих похитителя й в безсъзнание в кленовата горичка край изоставената барака. Ози Харкър, ти знаеш къде се намира тя, същата, край която правеха лагера си циганите. Иди да го доведеш.

Всички се взираха ококорени в него, в нея.

Внезапно отнякъде се появи Шарлот и заслиза пъргаво към тях. Хората отстъпиха, за да й направят път.

— Прескъпи мой — провикна се тя, — внеси веднага бедното дете. Фиц, изпрати някой да повика лекаря.

След това изказа благодарност на всичките си скъпи приятели за помощта. Този път обаче, за първи път, погледите им не бяха вперени към прекрасната лейди Маунтвейл. Очите на всички присъстващи мъже бяха насочени към разголените бели крака на мисис Карингтън. А на всички жени — към голата гръд на барона.

Идеята на майка му да я нарече „дете“ обаче бе много добра.

Роухън изруга, когато пренесе Сузана през широко отворената врата. Икономът обаче не гледаше към разголената жена. Имаше достатъчно достойнство, за да го направи.

В този момент младият мъж дочу приветствени викове. Премигна, без да разбира какво става, но след това се сети, че несъмнено бе спечелил още една степен, още едно съществено повишение в обществения си статус. Сведе очи към краката на снаха си, после към лицето й и видя синините по бузата й.

— Той ли те удари?

— Да. Много ме боли.

Баронът изруга отново. Понесе я нагоре по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж, и извика през рамо: