Катрин Каултър - Дивият барон

Спусна се с дребни стъпки към гората. Едва стигнала първите дървета, чу гласа му, изпълнен с гняв и болка.

— Върви по дяволите, глупава кучко! Не искам да те убивам, искам само онова, което е мое! Върни се или ще ти отмъстя, когато те срещна! Къде мислиш, че ще отидеш?

О, Боже! Движеше се като мравка. Въжетата се впиваха все по-дълбоко и по-дълбоко в глезените й при всеки следващ опън. Той щеше да я настигне съвсем скоро. Ами ако земята беше влажна? Дали щеше да забележи смехотворно дребните й стъпчици?

Нямаше особена надежда. Не можеше да чака повече. Отпусна се на земята и започна да развързва въжетата на краката си. Това беше бавна работа.

Чуваше виковете му, проклятията, заплахите. Продължаваше да се бори с въжетата и най-после се справи с тях.

В това време непознатият тичаше някъде вдясно, недалеч от нея, но все още не я бе открил.

Сузана скочи на крака, за да се спъне в същия момент в някакъв корен. Политна напред, не успя да предпази лицето си със завързаните ръце, а устата й се напълни с пръст и паднали листа.

Болката се разпространи по цялото й тяло и я принуди да остане да лежи неподвижно. Къде ли беше той? Изплю пръстта и листата. Лицето я болеше. Вдигна завързаните си ръце и опипа драскотините. Когато погледна пръстите си, видя, че бяха изцапани с кръв.

Тогава усети вибрирането на земята под себе си. Той се приближаваше. Всеки момент щеше да я види. Онова, което бе останало от нощницата, висеше по тялото й. Белият й цвят щеше да се забележи отдалеч.

Запълзя, като се придържаше колкото се може по-близо до земята. Когато гласът му затихна, отново се изправи и побягна. Спря едва тогава, когато болката в гърдите й стана непоносима. Опита да поуспокои учестеното си дишане.

— Е, най-после те намерих.

Роухън знаеше, че барачката е наблизо. Виждаше я ясно в представите си. Трябваше да намали темпото на Гъливер, тъй като сега отвсякъде ги заобикаляха дървета и гъстите им клони бяха истинско оръжие; те правеха невъзможен дори лекия галоп.

В този момент кръвта замръзна в жилите му.

Чу женски писък. Последван от вик:

— Не, дяволите да те вземат, не!

Измъкна пистолета от колана си. Насочи го към небето. Но не стреля, макар да знаеше, че изстрелът ще се чуе надалеч и ще предупреди похитителя на Сузана, че помощта за нея бе наблизо. Не стреля, тъй като тогава нападателят най-вероятно щеше да се измъкне, а баронът искаше да го залови на всяка цена.

Искаше го повече от всичко друго.

Чуваше виковете му, проклятията.

В този момент се озова пред тях. Непознатият беше върху нея. Проклятие, да не би да я изнасилваше? Нощницата й беше на парцали, мъжът се бе наместил между краката й, правеше движения нагоре-надолу. Иисусе, той я душеше.

В този момент другият се обърна, за да се озове почти лице в лице с муцуната на Гъливер. За момент се парализира, без да знае какво да прави.

После удари Сузана, скочи на крака и побягна. Маунтвейл вдигна спокойно пистолета си и стреля. Мъжът политна към близкото дърво.

Младата жена се изправи бавно на колене. Главата я болеше ужасно там, където я бе ударил непознатият. Видя Роухън да стреля, после да скача от гърба на Гъливер и да се спуска към нея. Обърна се бавно; похитителят й лежеше десетина метра по-нататък край един клен. Мъртъв ли беше? Надяваше се, че не е. Искаше да го убие със собствените си ръце.

— Роухън — промълви едва чуто тя. — Ти дойде. Благословен да си.

— Боже мили — възкликна той, обгърна я в обятията си и я вдигна. — Добре ли си?

Взря се в изцапаното й лице, в разбърканите коси. Не си позволяваше да погледне тялото. От друга страна трябваше да поддържа репутацията си. Затова погледна, но само за момент.

— Ти дойде — повтори Сузана. — Молех се да дойдеш. Аз съм добре, само натъртена тук-там.

Баронът не мислеше, само я притискаше към себе си. Тя усети силните удари на сърцето му. Завря лице в рамото му.

— Ти дойде — продължи да повтаря младата жена. — Толкова се страхувах.

— Както изглежда за малко си щяла да му се изплъзнеш. Как те хвана?

— Трябваше да спра, за да си развържа глезените. Това му даде време да ме хване.

— Е, сега вече кошмарът приключи.

Маунтвейл свали горната си дреха и й помогна да я облече. Снаха му се загърна плътно в нея. Жакетът стигаше до горния край на бедрата й, което все пак бе по-добре от досегашното положение.

— Ти стой тук. Не съм го убил, само го раних в ръката. Чакай да видя в какво състояние се намира.