Катрин Каултър - Дивият барон

— Да не си посмяла да мръднеш отново! Красиви гърди. Предполагах. Джордж все разправяше, че не ставаш кой знае колко за това или онова, но очевидно е лъгал. Може би се е страхувал да ни разкаже за твоята красота, защото се е опасявал да не тръгнем след теб и ти да ни приемеш. — Протегна обвитата си в ръкавица длан и обхвана лявата й гръд. — Няма следи от раждането на детето. А по корема ти има ли?

Сърцето й всеки момент щеше да се пръсне от страх, всепроникващ страх, от който започна отново да й се повръща, само че сега нямаше нищо за повръщане.

— Моля ви! — прошепна Сузана.

— Моля ви какво?

Ръката му все така не изпускаше гърдата. Пръстите му стиснаха по-силно.

— Не, моля ви, спрете! Чуйте ме. Не знам нищо за никаква карта. Наистина пазя някои от вещите на Джордж. Ще ви ги дам.

Той се намръщи при тези думи, отдръпна се и обгърна колене с ръце.

— Какви вещи?

— Няколко книги — Джордж учеше много. Знам, че обичаше картите, но аз нямам нищо такова.

В този момент се сети за малкия медальон с капаче, който й бе подарил. Не, той бе прекалено малък, за да съдържа нещо такова, а и не й се искаше да се разделя с него. Колкото до венчалния пръстен, той представляваше три рубинчета в златна обковка. Беше го продала преди около шест месеца, когато баща й бе объркал съвсем конците.

— Какво друго?

Непознатият гледаше гърдите й. Младата жена се опитваше да стои абсолютно неподвижно, но подобна задача бе трудноизпълнима.

— Имам няколко писма. Но не и карта. И една жилетка, която остави в Мълбъри Хаус. Нищо друго.

— Не знам дали да ти вярвам — заяви много бавно и отмерено той, все така без да отделя очи от гърдите й. — Не, мисля, че не ти вярвам, поне засега.

Отпусна се на колене пред нея. Разкъса нощницата до подгъва и я разтвори.

Шокирана, Сузана замръзна на място.

— Нямаш следи и на корема. Не съм ли истински щастливец?

Младата жена вдигна крака и го ритна; улучи го в ръката и той политна настрани. Извъртя се пъргаво и се изправи на колене. Имаше нужда от оръжие. „Моля те, Боже, дай ми нещо, каквото и да е.“

Забеляза подпряното на стената гребло за сено. Изправи се с мъка на крака и го стисна между вързаните си китки. Едва се обърна и той вече бе до нея.

— Проклета кучка! — извика задъхано и ядосано мъжът.

Сграбчи я за рамото, но тя се отскубна. Разкъсаната нощница висеше като парцал на тялото й. Обърна се срещу него, заслепена от гняв, и стовари дръжката на греблото в гърдите му.

Той извика, политна назад, потърси да се хване за нещо, изгуби равновесие и падна по гръб върху сламата. Разполагаше с броени секунди. Можеше да се движи само с дребни крачки, тъй като не бе успяла да се освободи от въжетата. Стигна вратата и я отвори. Прииска й се да извика от облекчение. Затръшна вратата и завъртя ключа в ключалката в същия миг, в който юмрукът му се стовари върху дървената преграда от другата страна. Последва тежък ритник. Вратата потрепера. Сузана знаеше, че тя няма да издържи дълго.

Извъртя се трескаво. Трябваше да избяга. След това щеше да си развързва глезените. Сега нямаше време за това.

Трясъкът зад гърба й я накара да трепне силно. О, Боже, той щеше да бъде при нея след секунда.

Роухън и трима съседи яздеха из източната ливада. Дръпна за момент юздите на Гъливер, когато се озоваха на върха на едно възвишение и огледа разкрилата се пред очите му територия. Внезапно се сети нещо. На запад, на полянката след кленовата горичка, нямаше ли една барачка, изоставена от години? Беше момче, когато цигани бяха построили лагера си там, а колибата използваха не за себе си, а за конете. Спомняше си колко странно му се бе сторило това тогава. Циганите бяха струпали купчини слама в бараката. Сега тя сигурно се бе слегнала до земята. От години не се бяха появявали никакви роми.

Все пак се отдели от своите съседи и пришпори коня си към кленовата гора.

Едва сега Сузана си даде сметка, че допреди малко се бе намирала в една разнебитена колиба, готова да се срути всеки момент. Но двете врати бяха съвсем нови. Както и ключалките. Какво ли е било това място? Защо и в двете помещения имаше изгнила слама?

Защо пък сега мислеше за мухлясалата слама? Ума си ли бе изгубила? Трябваше да избяга. Стоеше пред главния вход. Вратата висеше на пантите, готова да се сгромоляса на земята. Намираше се на някаква съвсем малка полянка. Наоколо се издигаха кленове.

Чу вика на непознатия, последван от трясъка на дърво.