Катрин Каултър - Дивият барон

— Мислех, че искаш да му купя пони от моите петстотин лири.

— Така и ще направиш. Но реших, че брат ти е вече прекалено голям за пони. Понито е за Мариан. На Тоби му е нужен кон. Аз лично ще се погрижа за това. Фермата на Брандърлий не е далеч от Маунтвейл. Ще отидем там. В момента обаче разполагам с няколко коня, които ще му свършат работа.

— Джентълмените — започна да обяснява майка му още преди да бе успял да излезе през вратата, — не обичат да им се противоречи право в лицето, Сузана. Била си омъжена за Джордж, сигурно си го разбрала.

— Не, мадам. Джордж не идваше често в Мълбъри Хаус. Наученото от мен е толкова малко, че е равносилно на нищо.

— О! — възкликна Шарлот, като се питаше дали синът й бе изгубил страстта си веднага след създаването на Мариан. Подобна възможност действаше изключително депресиращо, ако бе истина. — Съжалявам, скъпа.

— И аз, мадам.

„Но не съвсем“ — помисли си младата жена, докато носеше дъщеричката си нагоре по стълбите, за да я сложи да спи. През последните няколко години го бе виждала рядко. Съмняваше се, че дори щеше да познае собствената си дъщеря, ако я срещнеше на улицата. Но ги бе издържал до смъртта си.

Петстотин лири стерлинги. Щом стигна в стаята си, Сузана седна незабавно зад малкото писалище, извади лист хартия от едно от деликатните чекмеджета и започна да прави списък.

Ядоса се страшно на себе си, когато по-късно прегледа написаното и откри, че „дрехи“ бе сложено на първо място.

Баронът бе развратник, който садеше с безкрайно внимание невен. Всичко това бе много странно. „Развратник“. Шарлот имаше право, подобно определение беше недопустимо. То не му подхождаше изобщо, което също бе странно, тъй като бе известен женкар.

Сузана спеше дълбоко, останала сама за първи път. Мариан спеше в детската си стая със своята бавачка Лоти. Бети бе напуснала, за да може да се грижи за болната си майка. Сузана сънуваше някакъв непознат мъж, който окопаваше лехите с цветя. Повтаряше непрекъснато през рамо, че не си пада по луковици, че те винаги изгнивали и никога повече нямало да сади от тях.

После измъкна една сивкава луковица, повъртя я в ръцете си и я тикна под носа й.

— Помириши я — рече той.

Макар да не желаеше, младата жена вдъхна дълбоко. Миризмата я задуши. Беше силно сладникава. След това тя достигна до гърлото й и я изгори. Сузана се задави отново.

Започна да се бори. Внезапно се събуди; над нея се беше надвесил някакъв мъж и държеше мокра кърпа върху носи и устата й.

Младата жена опита да се отдръпне, да се откъсне от тази кърпа, но другата му ръка я държеше за тила и не й даваше да помръдне. Успя да задържи дъха си, като раздаваше удари наляво-надясно, но не за дълго. Той я удари безцеремонно между ключиците и въздухът излезе от дробовете й.

Главата й се замая. А след това престана да усеща каквото и да било.

— Милорд, мисис Карингтън си е отишла!

Това беше Фиц. Лицето му бе бяло като развалената яка. Спря задъхан пред прага на спалнята на своя господар.

— Какво искаш да кажеш? Как така си е отишла? — Роухън разтърси глава, за да се освободи от странния си сън. — Едва седем сутринта е, Фиц. Може би е отишла да поязди, може би да поиграе с Мариан, познаваш вече малката немир…

— Няма я, милорд. Няма я! Елси решила да надникне в стаята й, когато минавала край нея. Леглото й било празно, чаршафите — изпомачкани и разхвърляни. Стаята й била претърсена.

— Претърсена? Сигурен ли си? Каза, че Елси си пада по драмите. Провери ли сам твърденията й?

Младият мъж отметна завивките. Беше гол и дървеният под му се стори по-студен от парче лед под босите крака.

— Халата ви, милорд. Така е по-добре. Сега вече може да се появите пред хората, но момичетата може би биха предпочели да излезете пред тях в естествен вид. Да, проверих, за да се уверя, че Елси не е дала отново простор на фантазията си. Мисис Карингтън я няма, милорд. В стаята й цари ужасна бъркотия. Някой я е отвлякъл.

Баронът изруга като каруцар.

— Всички врати бяха заключени, хората ми патрулираха из района. Какво каза лакеят, който пазеше на входа?

— Не знам. — Икономът пребледня дори още по-силно. — О, Божичко, не знам.

И почти избяга от стаята, последван от Роухън.

Никой от прислугата не беше пострадал. Нико пък бе забелязал нещо.

Шарлот огледа внимателно и нежно Огъстъс, за да се увери, че не е наранен.

— Нито сте видели, нито сте чули нещо, така ли?

Четиримата лакеи поклатиха глави.