Катрин Каултър - Дивият барон

И ето, че сега пред нея стоеше Роухън и садеше невен. Младата жена побърза да се отдалечи безшумно. Девер й бе я накарал да се замисли. И то доста сериозно.

Когато баронът влезе в салона преди обяд, той завари прекрасната си майка седнала на пода с Мариан, на която точно наливаше чаша чай. Снаха му стоеше на един фотьойл в ъгъла на голямата стая. Слънцето нахлуваше през прозорците и от неговите лъчи косите на Шарлот изглеждаха като разтопено сребро. Интересно какво ли мислеше за лейди Маунтвейл мъжественият Огъстъс. Вероятно се бе прехласнал.

Сузана се улови, че се е вторачила в ноктите на барона. Не, те бяха чисти и розови. Под тях нямаше и следа от кал. Направи й впечатление, че ръцете му са много красиви, и тази констатация я накара да се намръщи.

— Роухън!

Мариан се изправи на крака и хукна към новодошлия, вдигнала ръце. Той се наведе, вдигна я и я преметна през главата си.

— Наля ли чай на баба?

Момиченцето прокара сериозно пръст по трапчинката на брадичката му и се усмихна.

— Искам да приличам на Шарлот, когато порасна.

— Шарлот ли? Баба си Шарлот ли я наричаш?

— Да, прескъпи мой — обади се от пода баронесата. — Човек трябва да приеме нещата, които не могат да бъдат променени. Не е нужно обаче да слагаме сол в раните, нали?

— В никакъв случай. И така, какво друго правеше, мишленце, освен, че сервира чай на Шарлот?

— Тя ми разказваше за моя дядо. Той щеше да ми даде бонбони.

— Да, така щеше да направи — отвърна младият мъж и за първи път му се прииска Джордж да е пред него.

За да стовари юмрука си в лицето му.

— Роухън, ти си почти толкова красив, колкото и Шарлот.

Маунтвейл извади пръстчетата от устата й и ухапа едното. После се обърна към Сузана.

— Ти не си ли поканена на чаеното парти?

— Не, прескъпи мой, не я поканих. Сузана не ми съдейства изобщо. Предложих й да използва колкото и които си избере от моите рокли, докато нейните бъдат готови, но тя отказва. Горда е, прекалено е горда. В такъв случай й се пада да страда.

— Не, не това е причината — възпротиви се баронът. — Тя отказва, защото знае, че няма да може да изпълни роклите ти, мамо. И не желае да бъде унизена. Просто се защитава.

— Аз ще ги изпълня — възкликна Мариан.

— Ще обсъдим този въпрос след около петнайсет години — отвърна чичо й. — А сега, Сузана, кажи, не е ли така?

Младата жена въздъхна.

— Беше трудно, Роухън. Движехме се по улицата в Ийстбърн и всички мъже, които срещнахме, изгубиха ума и дума, като видяха майка ти. Сигурна съм, че са ме взели за нейна слугиня.

— Нищо чудно, но причината е единствено тази, че отказа да вземеш поне една от моите рокли — заяви Шарлот. — Е, не напълно. Така или иначе, не се оплаквай от това сега. Ти си си виновна. Добре, нека да поговорим за нещо, което не знаеш, Сузана. Споделих това с Роухън и му казах, че не е разбрал добре завещанието на покойната си леля Мириам. Тя е пожелала да се даде в началото сумата от петстотин лири на Джордж, т.е. в случая — на теб. Едва след това започва изплащането на тримесечните суми. Не е ли прекрасно?

На младата жена й се приплака. Петстотин лири! Божичко, какво щеше да прави с толкова много пари! Можеше да купи нови мебели за Мълбъри Хаус, да извика майстори да поправят покрива, да…

— Дори не си го мисли — заяви баронът и постави Мариан на пода.

— Но след като парите са мои, ти нямаш думата за това как ще ги използвам, нали? Всъщност, сър, аз и нищо не съм казала, само размишлявах.

— Лицето ти е като прозорец към твоите мисли, Сузана. Поне за мен. Не трябва да влагаш и един грош за Мълбъри Хаус. Нито пък да дадеш дори петак на баща си. Ще използваш парите за себе си, не за запуснатата къща или за неверния си баща. Тоби и Мариан също се нуждаят от дрехи. Би могла да купиш на момчето дори и едно пони. Време му е да се научи да язди.

Сузана премести поглед към свекърва си. И стана от фотьойла.

— Сдържам се единствено защото той ви е син, мадам, и не желая да ви притеснявам.

— Радвам се, че имам снаха с толкова силен дух — отвърна Шарлот. — Въпреки това, скъпа моя, от време на време трябва да си позволяваш да повикаш, за да освободиш черния си дроб от образувалите се в него блокажи; в противен случай ще се превърнеш в жлъчна особа, а това не е особено приятно състояние.

— Добре тогава — рече младата жена и се разкрещя: — Как смееш да ми даваш нареждания, когато става дума за моите петстотин лири? Ти си едно своеволно ко… ъъ, командаджия!

— Как искаше всъщност да ме наречеш? Сигурна ли си за завещанието, майко? Тя наистина ли получава сега петстотин лири? Няма ли някакви условия към това?