Катрин Каултър - Дивият барон

— Май искаш да изглеждам по-апетитна, а?

— Така ми се струва — намръщи се момчето. — Но дори след като открих какво означава „апетитна“, все още си мисля за храна, като чуя тази дума.

Сузана се усмихна и разроши косите му с ръка.

— Ето — рече тя и поощипа бузите си. — Така малко по-добре ли е?

— Нейната уста изглежда така, сякаш е яла ягоди.

О, Боже.

Никога не беше употребявала грим. Нито някоя майка, поне не сред майките, които бе виждала. Коя беше тази особа?

— Роухън каза също така да доведеш Мариан, ако е в настроение.

— Добре. Да я вземем. Тоби, тази жена все пак може ли да е майка му?

Малкият раздруса буйно глава.

— Не, това е невъзможно. Роухън се пошегува с мен. Прекалено е млада, Сузана. Ще видиш. Изглежда като да му е сестра, но нали сестра му е умряла отдавна?

— Така мисля.

Възможно ли беше да е майка му, известната красавица, обожавана от покойния си съпруг и от обществото, която вероятно имаше повече любовници, отколкото рокли притежаваха най-богатите дами?

Десет минути по-късно тримата стояха на прага на салона, Мариан между вуйчо си и майка си. Тъй като младата жена не беше на осем години, тя не се втренчи в новодошлата. Но затова пък разбираше прекрасно защо брат й се бе ококорил така. Дамата беше красива. Нищо чудно, че Роухън бе толкова красив. Както и Джордж. Запита се за момент как ли изглеждаше викарият Тиболт. Ако приличаше на майка си и братята си, младите момичета от неговото паство сигурно се надпреварваха коя ще успее да го заведе пред олтара.

Сузана подръпна старата си износена вълнена рокля, но това не помогна.

— А, ето ви и вас. Елате да се запознаете с майка ми, лейди Маунтвейл. Майко, това ли е младата дама, която си видяла във виденията си? И която била толкова уплашена?

— Да — отвърна без колебание запитаната. — Колко странно, синко, че изглеждаше така безпомощен.

Младата жена премигна и погледна объркано първо към барона, а след това — към майка му.

— Не разбирам. За какво става дума?

— Ще поговорим по-късно по този въпрос — отвърна Роухън.

— А кое е това сладурче? — попита внезапно Шарлот, загледана в Мариан.

— Това — обяви с огромна наслада синът й, а зелените му очи блеснаха игриво, — е твоята внучка, майко. Дъщерята на Джордж. Това е Сузана Карингтън, вдовицата на брат ми. А Тоби е нейното братче.

За изненада на младия мъж, Шарлот падна на колене пред момиченцето. Не направи опит да го прегърне. Само го съзерцаваше. Детето отвръщаше със същото.

— Тя е копие на Джордж — рече най-сетне лейди Маунтвейл. — Тя е копие и на теб, и на мен. И дори е взела очите на скъпия ти татко.

Изправи се, обърна се към сина си и избухна в плач.

— Майко!

Младият мъж я притисна към гърдите си и започна да я потупва успокояващо по крехкия гръб.

— Хайде, майко, тя не е толкова голяма, само едно малко момиченце. Наистина е съвсем мъничка. А никой няма да повярва, че може да бъдеш баба.

— Моля ви, мадам, Роухън е прав — обади се Тоби. — Никой никога няма да повярва, че сте баба на Мариан. Вие изглеждате като майка й, само дето досега не съм виждал толкова красива майка като вас. — Очевидно вдъхновен, малкият продължи: — Мисля, че приличате по-скоро на по-голямата й сестра, мадам. Да, точно така. Ами да, Сузана изглежда по-стара майка от вас.

Лейди Маунтвейл вдигна глава. „Дори плачът й е красив“ — помисли си синът й. Сълзите блестяха като диаманти сред гъстите й ресници. Какво беше това? Та тя се смееше през сълзи.

— О, прескъпи мой, това е най-прекрасното нещо. Не виждаш ли? Това означава, че Джордж не беше пълен аскет. Във вените му все пак е текла гореща кръв. С баща ти бяхме изгубили надежда, тъй като нито веднъж не обърна ни най-малко внимание на младите дами, с които го запознавахме. А той дори е създал дете! Това е повече от прекрасно! Дори се е оженил за това прелестно момиче. Ах, великолепно! И кажи ми, Роухън, не си ли съгласен, че Мариан е пълно негово копие? Толкова съм щастлива, че ще накарам Фиц да донесе още шампанско. Тоби пие ли вече шампанско?

— Момичето е представително — казваше на сина си Шарлот по-късно същата вечер; двамата се бяха настанили удобно в кабинета му. — Подходящо облечена тя дори би била доста въздействаща. Ще се погрижа за това утре. А, трябва ли да пиеш този противен чай, прескъпи мой? Какво ще кажат хората, ако някога те видят?

Беше забравил. Имаше тенденция да забравя, когато не беше в Лондон, но побърза да отвърне: