Катрин Каултър - Дивият барон

Но не искаше да я види отново озарена от светлината. Обърна се и се запъти към барчето. Не взе бутилката с бренди, въпреки че човек с неговата репутация би трябвало да го гълта като вода.

— Лека нощ, милорд.

Роухън не отговори. Не се обърна да я погледне. Не можеше да го направи. Щеше да бъде прекалено мъчително.

Отправи се към конюшнята непосредствено след съмване. Цареше блажена тишина, птиците все още не бяха напуснали гнездата си. Въздухът бе много студен, но не се усещаше почти никакъв вятър. Не обърна особено внимание на градината, както и на каквото и да било друго.

Ах, каква невероятна, благодатна тишина! Видя най-добрия си мишелов, Галахад, същия, който бе държал и галил Том Харкър. Животното, навирило опашка, вървеше успоредно на пътеката. Изглеждаше изключително охранено. Дори котаракът не издаваше никакъв звук. Да, пълна тишина. Докато не наближи вратата на конюшнята. Тогава чу Джейми да пее с по-нежен глас от когато и да било досега:

В този момент, съвсем на място, чу цвиленето на Гъливер. Към него се присъедини друг кон, а най-накрая в хоровото изпълнение се включи с мелодичен глас и Хера, кобилата на Сузана.

Баронът влезе в слабо осветената конюшня. Джейми решеше Гъливер, а в това време трима други коняри го съзерцаваха почти с благоговение. След това дружно изразиха одобрението си от петостишието и започнаха да го уговарят да им изпее друго, но Джейми поклати глава.

— Съжалявам, момчета, амъ ни мога да развалям възпитанийто на мойти любимци. Шъ свикнат на повече от една песен на ден.

Едва тогава младежите забелязаха Маунтвейл, застанал на прага на отворената врата. Настъпи смущение, последвано от абсолютно мълчание.

— Джейми, и ние имаме магаре — започна шеговито Роухън. — Казва се Пък и пасе на северното пасбище. Пей му това хумористично петстишие от време на време.

— Последното магари, на което го изпях, милорд, накрая направи такваз физиуномия, сякаш му бяха потънали гемиити.

Гъливер изцвили гръмко. Да не би проклетото животно да разбираше шегите на Джейми?

— Това беше много добро — рече баронът. — Дум, оседлай ми Гъливер. Бързо, денят е прекалено хубав, за да губя и минутка от него.

Дум беше слабо четиринайсетгодишно момче с отпусната челюст, което никога през живота си не се бе усмихвало. Нито един кон дори не се бе опитвал да го ритне или ухапе. Всички мислеха, че животните постъпват така, защото го съжаляват. Наричаха го така още откакто бе навършил пет години.

Джейми се приближи до Роухън, който стоеше и чакаше.

— Туй момче Дум, милорд, бас държа, чи шъ го накарам да съ усмихне, преди да й дошъл краят на седмицата. До петък, да, не по-късно.

— Една лира — отвърна Маунтвейл.

И двамата се ръкуваха.

— Вечи съм го виждал как мъ наблюдава напрегнато всеки път, като пея песничките си. До петък, милорд. Странно й все пак, милорд, не че го й бил баща му или нещо таквоз. Изглежда просто си й роден тъжен.

Баронът язди до обяд. Беше сгорещен, потен и развеселен, когато се върна в Маунвейл Хаус. Спря като поразен от гръм при вида на голямата карета, теглена от четири великолепни бели коня, спряла пред централното стълбище на къщата. Екипажът се придружаваше от трима конници, загърнати в черни пелерини. Кочияшът беше с ливрея на черно и сребристо. Централната врата на Маунтвейл беше широко отворена. В този момент пред погледа му се мярна яркооцветен облак.

— Прескъпи мой! Прибрах се у дома!

Шарлот Дулсина Карингтън, лейди Маунтвейл, пое от сина си кристалната чаша със силно изстудено шампанско.

— …Да, прескъпи мой, както виждаш бях в Париж, когато изпитах това усещане. А сега, Роухън, не ме гледай така, сякаш главата ми е пълна с хлебарки. Това бе наистина чувство, определено, ясно и много странно. Видях момичето — жена, наистина, но много млада — и тя ми се стори безкрайно уплашена. А ти стоеше до нея с напълно безпомощен вид. Какво се очаква да направи в такъв случай една майка? Дадох си сметка, че съм нужна. Естествено не се поколебах да дойда при теб. — Изправи красивите си бели рамене, което на свой ред накара да изпъкне прекрасната й гръд, и заяви с героичен глас: — Дойдох тук, за да уредя нещата, синко. Ще оправя всичко, каквото и да е то.

— Благодаря ти, майко — отвърна младият мъж.