Катрин Каултър - Дивият барон

Никой не се изненада, когато мъжете посрещнаха предложението за ябълковото вино по-въодушевено, от това за наградата.

По-късно Роухън подаде запечатаното писмо на иконома.

— Пусни го по пощата, ако обичаш, Фиц. Много е важно.

— Както виждам — Лондон, милорд.

— Да, до един джентълмен, на когото мога да се доверя. Филип Мърсъро, виконт Деренкорт.

— Не сме изживявали такова вълнение, откакто скъпата ви майка падна от онази круша в ръцете на Реймънд. Спомняте си лакея Реймънд, нали, милорд? Много приятен младеж, с добър характер и чувство за хумор. Няма да забравя какъв късмет беше, че точно в този момент той стоеше под крушата.

Дали икономът си позволяваше да иронизира? Така изглеждаше.

— Последните събития обаче са прекалено вълнуващи. Ти не видя Мариан, застанала на ръба на перваза. Честно казано копнея за малко скука. Това може да се окаже опасно, Фиц.

— Разбрах, че този човек се промъквал вече три пъти в дома на мисис Карингтън.

Как бе научил това? Баронът премигна и изви вежди. Икономът знаеше нещо.

— Изглежда е същият. Точно затова писах на един джентълмен в Лондон, на когото имам доверие. Стана ли вече време за закуска?

— Да, милорд. Мис Мариан е в детската стая с Бети. Тоби отиде в селото, за да се запознае с викария, както предложихте.

— Да. Мистър Байъм дава уроци, както знаеш. Искам да разбера дали ще му допадне, за да му стане учител. Надявам се, че мисис Карингтън все още не се е заела с обучението на състезателното си коте.

— Не, милорд. То пристига едва следващата седмица. Мистър Харкър не обича да изсилва нещата. Смята, че това е вредно за умственото развитие на животинката. Мисис Карингтън ви чака в трапезарията.

Сузана дъвчеше парченцето шунка; то бе толкова тънко, че прозираше. Никога не бе яла по-вкусна шунка от тази.

— Писах на майка си, за да я уведомя, че е станала баба и на леля си Миранда, която, ако все още ходи по земята, а не лежи в нея, може да дойде да живее тук.

Младата жена спря да дъвче. Беше се преоблякла. Сега беше с муселинена, зелена рокля, избеляла от прекалено много пране, обшита с тъмнозелена ивица под гърдите. Ръкавите бяха къси и буфан, деколтето — високо и обрамчено с дантела. Лъскавата й кестенява коса бе хваната отзад с черна паднела и стигаше до средата на гърба й.

— Създадохте си много неприятности, милорд. Сигурен ли сте, че желаете да про…

— Да. Освен това, имаш много красива коса — рече Роухън и в същия миг осъзна, че иска да прокара пръсти през гъстата блестяща маса на тези коси, нещо съвсем ново за него, което не му бе идвало наум до вчера.

Забрани си да мисли повече за това и си сипа от бърканите яйца. Но това не му помогна. Представи си как приближава лице до падащите като перде коси, как вдъхва аромата им и се наслаждава на добира им в бузата си. Трябваше да се вземе в ръце. Подобни емоции бяха нещо необичайно за него. Изкашля се, но онова, което излезе от устата му като въведение, съвсем не бяха думите, които възнамеряваше да каже.

— Очите ти имат прекрасен сивосин нюанс. Роклите ти обаче — поне тези, които съм видял — не са достойни за тях. Изглеждат така, сякаш си ги носила цяло десетилетие. Реших да поканя една шивачка от Ийстбърн да се погрижи за това.

Вилицата й издрънча върху чинията. Лицето й вече не излъчваше спокойствие. Внезапно бе почервеняло.

— Милорд, нищо такова няма да направите. От вас се иска само да ми дадете парите на Джордж. Аз сама ще се погрижа за себе си, за Мариан и за Тоби. Наистина сте много мил, но аз не желая да харчите собствените си пари за мен, нито пък да ви бъда задължена.

— Не мога да ти дам двайсетте хиляди лири.

Подобно твърдение бе прекалено смело, но стореното бе сторено.

— Но вие ми казахте…

— Казах ти, че трябва да живееш като пълноправен член на семейство Карингтън, какъвто си. Освен това отговорността за теб се пада на главата на семейството и в конкретния случай това съм аз. Завещанието на леля Мириам уточнява в подробности това.

— Но в такъв случай къде остават двайсетте хиляди лири? Не мога ли да ги получа, ако остана да живея тук?

— О, не, ще получаваш периодично определена сума. Наследството се изплаща на малки части всяко тримесечие до старостта ти.

— Много странно изискване. Освен това аз съм вдовица, вдовицата на Джордж. Тя определено не може да е искала да натрапи една вдовица на семейство Карингтън. Една вдовица със сигурност не би трябвало да получава сумата на части, като месечна издръжка, нали?