Катрин Каултър - Дивият барон

— Значи имаме влюбени съседи или прислуга.

Фиц бе напълно шокиран.

Домакинката почервеня като домат.

— Глупости, милорд. Нашите съседи или слуги никога не се влюбват, особено в градината на ваше височество.

Роухън се запита какво би казала за всичко това скъпата му майка. Трябваше да се сети да й разкаже, когато се върнеше от Италия. Надяваше се да се отбие в Маунтвейл. Честно казано, тя предпочиташе Лондон, но понякога отстъпваше пред перспективата за връзки с някой красив провинциален лакей. Младият мъж погледна лакеите в ливреи в яркочервено и слонова кост. Да, ето онзи, Огъстъс от Уелс, можеше да накара майка му да посети Маунтвейл. Беше тъмен като греха, очите му — порочни и тъмнокафяви. Изглеждаше силен, мускулест и очевидно нямаше трийсет години. Баронът поклати глава. Не с упрек. Той беше неин син, както му бе напомняла неведнъж, като го заслепяваше с една от бляскавите си усмивки. Баща му често му бе повтарял този факт, а след това, откакто бе навършил едва четиринайсет години, го удряше юнашки по гърба и го запращаше до отсрещния перваз.

Трябваше му Пулвър. И личният му камериер. Написа набързо писмо до своя секретар и изпрати Огъстъс до Лондон, за да им го занесе. В този момент се сети за леля си Миранда, която живееше в Брайтън. Това бе отговорът на неговите молитви. Тя, разбира се, щеше да бъде щастлива да дойде в Маунтвейл в ролята на компаньонка. В крайна сметка той я издържаше. Надяваше се само, че е още жива.

Беше се навела над леха с иглики — червени, розови, сини, златистожълти и бели. Наблюдаваше я как докосва леко къдравите им светлозелени листенца. Той самият имаше особена слабост към тези цветя, но никога не го бе споменавал пред своите приятели в Лондон. Но, ако трябваше да говори истината, ярките им цветове стопляха душата му. От двете й страни стояха двама от неговите градинари, Ози и Том Харкър, братя, прекарали на служба в семейството му повече години, отколкото Роухън бе на тази земя. И двамата бяха много високи, много слаби и почти плешиви. Тримата разговаряха оживено. Ако не грешеше, Ози страдаше от нещо. Колкото до брат му, той се беше ухилил до уши. Интересно какво ставаше там.

— Добро утро — провикна се баронът.

Мъжете се изпънаха, но не и тя. Дори започна да си подсвирква. Кимна на Харкърови; те взеха търмъците и мотичките и се запътиха към едно по-отдалечено място от градината.

— Знаеш ли — продължи младият мъж, — че феите се приютяват под листата на игликите по време на дъждовни бури?

— О, да — отвърна Сузана, без да се обърне да го погледне. — А ти знаеш ли, че когато свети Петър изтървал ключовете за небесните порти, те се превърнали в иглики в мига, в който се докоснали до земята?

— О, сега пък аз ще ти кажа нещо, което не си чувала. Знаеш ли, че игликата е символ на разврата?

Този път младата жена се обърна. Не изглеждаше ни най-малко шокирана или възмутена. Нещо повече, усмихваше се.

— Трябваше да очаквам да си осведомен за този факт. Всъщност, единствено поради тази причина изобщо знаеш нещо за игликите, нали?

— Обичаше ли Джордж? — попита баронът, като я гледаше спокойно и открито.

— Мислиш да ме изкараш от равновесие ли? За да излея всичко, което тая, без да се замисля?

— Казват, че съм бил доста добър в това. И бих бил благодарен, ако започнеш да изливаш.

— Ще ти кажа истината, милорд. Няма причина да не го сторя. В началото, да, разбира се, че обичах Джордж. По-късно той усложни всичко. Идваше рядко в Мълбъри Хаус.

— Ще ми обясниш доколко трудни направи нещата за теб по-късно. Мислих за снощното ни приключение. Да речем, че човекът, претърсил на три пъти Мълбъри Хаус, е успял да ни проследи дотук. Да допуснем, че е съумял да открие и вашата стая и да се промъкне в къщата, без никой да го забележи; че е прикоткал Мариан, за да я накара да замълчи. Страхувам се, че точно тогава Тоби е влязъл в спалнята ти. Но не е забелязал човека; той сигурно се е скрил зад вратата. Братчето ти се спуска надолу, за да ни повика. Непознатият успява отново да се измъкне от къщата, без никой да го забележи, но горната му дреха се закача на едно дърво край конюшнята и се скъсва. — Роухън измъкна парченцето син плат от джоба си и й го подаде. — Бен, един от конярите, го открил рано тази сутрин. Предполагам, че не ти е познато.

— Не, не ми е познато. Очевидно не е имал време да направи нещо. Нямаше никаква разтурия, нито разпорени куфари, нито захвърлени по пода книжа. О, Боже, ами ако беше направил нещо на Тоби?