Катрин Каултър - Дивият барон

— Мисля, че се държа като глупачка.

— Кажи ми.

— Звучите като съдия, милорд, строг и уверен — каза тя, докато се изкачваха заедно по главното стълбище.

— Милорд? — Баронът я погледна и изви нагоре дебелите си вежди. — Сега, след като те видях как се качваш на прозореца и пропълзяваш по перваза му — с оголени глезени и открити чак до коленете крака — няма ли да се откажеш от титлите и да започнеш да ме наричаш отново Роухън?

Сузана не го погледна. Спряха пред стаята й. Постави момиченцето на своето легло и то незабавно засмука пръст.

— Кажи ми. Позволи аз да реша дали е глупаво или не.

Наистина нямаше надежда да се справи с него. Всъщност дори желаеше да му разкаже всичко. Не искаше да го таи повече в себе си.

— Първото подобно посещение — започна без предисловия тя, — стана в Мълбъри Хаус непосредствено преди Коледа. Всички бяхме на гости у съседи. Когато се върнахме, открихме навсякъде разхвърляни документи, преобърнати мебели, няколко от дрезденските овчарки на майка ми изпочупени. Като че ли нищо не липсваше. После, два месеца по-късно, се случи същото нещо. Само че този път Тоби се прибрал по-рано от очакваното. Някой го ударил по главата. А последното посещение стана само преди три седмици.

— Но нищо не беше откраднато.

— Не. Който и да е бил посетителят обаче, бе направил страхотна бъркотия и трите пъти. Мисля, че това бе една от причините, поради които приех да дойдем с теб, без да споря много-много. Изпитвах ужас при мисълта, че някой от нас може да си бъде вкъщи, когато крадецът се появи отново. Тогава Тоби не пострада много, но аз се уплаших до смърт.

— Нямаш ли представа кой може да е той?

— Ни най-малка.

— Нямаш ли представа какво е търсил?

— Не.

— Да, след като се е връщал три пъти в Мълбъри Хаус, очевидно не е открил онова, което е искал. Струва ми се съмнително, че го е намерил и третия път. И сега се питаш дали точи човек не ви е проследил дотук, в Маунтвейл?

Сузана се подпря на стената до затворената врата на стаята си. Под нея се виждаше светлината на свещите.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Да, разбира се. От нас се иска само да съобразим какво може да търси тази особа.

— Мислила съм много по този въпрос. Ние имаме толкова малко, нищо, което да бъде от какъвто и да било интерес за когото и да е. Не, нямам никаква представа.

— Може би трябваше все пак да ме предупредиш?

Гласът му прозвуча тихо и меко, но това не я заблуди. Забеляза и силно пулсиращата вена на врата му. Очевидно беше много ядосан.

— Извинявай. Искрено вярвах, че никой не ни е видял, като тръгнахме. Мислех, че всичко ще се промени, след като напуснем Мълбъри Хаус и дойдем да живеем при теб. Изобщо не съм искала да те излагам на опасност. О, Боже, Мариан можеше да падне от перваза.

— Престани. Мариан е добре. Чуваш как си смуче пръстите. Така, сега, след като вече знам какво става, мога да предприема някои стъпки. Ти си уморена, Сузана. Защо не отидеш да легнеш до дъщеря си? — Роухън докосна нежно меките косички на момиченцето. — Не се притеснявай. Утре ще поговорим повече по този въпрос. Не те виня, поне не много. Лека нощ, Сузана.

— Лека нощ, милорд.

Обръщението го накара да се усмихне. Младият мъж се обърна и се запъти към внушителната си спалня. Прикри пламъчето на свещта с длан, за да не смути съня на Тоби, чието легло беше на по-малко от метър от неговото собствено. Стори му се доста блед, както спеше, с паднал върху челото кичур черна коса. Определено красиво момче и, още по-важно, добро и интелигентно. Заслужаваше нещо по-добро от онова, което щеше да му осигури неговият пропаднал баща, а то нямаше да бъде много повече от нищо.

Роухън поклати безмълвно глава. Мили Боже, нима сега трябваше да играе ролята на негов баща? Баронът въздъхна. Та той беше едва на двайсет и пет. На тази възраст от един мъж с неговата репутация се очакваше дори да не е чувал за съществуването на децата.

Животът бе станал прекалено сложен. Прелъстяването на една жена несъмнено беше детска игра в сравнение с всичко това. Дори помисли за момент, че би предпочел да се усамоти в скромното жилище на брат си за една-две седмици, за да свали напрежението от опънатите си нерви. Точно преди да се унесе, се запита защо Тоби не бе споменал за тайнствените посещения в Мълбъри Хаус. Вероятно защото сестра му го бе помолила да не го прави. Трябваше да помисли доста по този въпрос.

През тази нощ момчето хърка.

На следващата сутрин цялата прислуга се бе наредила в редица във вестибюла, очевидно в очакване на появата му.