Катрин Каултър - Дивият барон

Когато Тоби нахлу в трапезарията, последван по петите от двама лакеи и от мистър Фиц, Роухън скочи от стола си.

— О, божичко — възкликна момчето, силно задъхано. — Сър, побързайте. Сузана, и ти.

Баронът така и не успя да попита какво, по дяволите, ставаше. Тоби вече не беше в трапезарията. Можеше да чуе забързаните му стъпки нагоре по стълбите.

— Милорд — започна икономът, но спря, тъй като не знаеше какво всъщност да каже. — Аз също идвам — додаде той и даде знак на двамата лакеи да го последват.

Сузана почти надмина Маунтвейл по стълбите. Щом стигнаха площадката, се чу писък.

— О, Боже.

Младата жена вдигна полите си до коленете и хукна с най-голямата скорост, на която бе способна, към своята стая, където бе сложила да спи Мариан преди около три часа.

Братчето й стоеше на вратата и подскачаше от възбуда, махаше, викаше:

— По-бързо, по-бързо!

Роухън просто го вдигна и го отмести, за да мине. И връхлетя в стаята… за да спре като закован. В началото не забеляза нищо. Тогава видя отворения прозорец. И най-накрая — Мариан, легнала на тесния му перваз, да тананика и да размахва ръце.

А до земята имаше цели девет метра.

Сузана постави леко длан върху ръкава му. И повика тихичко:

— Мариан? Какво правиш там, скъпа?

Детето обърна поглед към майка си.

— Човекът отвори прозореца. Каза, че тук ще бъде много интересно.

„Какъв човек?“ — помисли си баронът, но не произнесе на глас въпроса си. Забеляза паниката в очите на младата жена, но се направи, че не я е видял.

— Мариан — произнесе спокойно той. — Баща ти стоеше на този перваз, когато беше момче. Наистина е забавно. Но сега вече е доста късно. Тъмно е. Може да задуха силен вятър и да те отнесе през Ламанша чак до Франция. Но ти не искаш да ходиш във Франция без мама, нали?

— Може би — отвърна след минутен размисъл момиченцето.

— Скъпа — обади се предпазливо Сузана и запристъпва бавно към прозореца. — Не искам да мърдаш. Не искам да отиваш във Франция без мен. Където и да ходиш, то ще бъде с мен. А сега не мърдай. Аз ще те взема и ще те върна вътре в стаята.

— Аз ще я взема — заяви Маунтвейл.

Младата жена обаче вече беше до отворения прозорец. Той се издигаше високо над пода и този факт я накара да се намръщи. Все пак успя да достигне перваза.

— Не мърдай, Мариан.

Изпълзя навън бавно, много бавно, като не преставаше да говори успокояващо на дъщеря си.

Тоби стоеше до Роухън. Двамата бяха като замръзнали, не смееха да дишат. Мистър Фиц и лакеите не помръдваха, не издаваха никакъв звук, само наблюдаваха тревожно.

— Ето така, скъпа, точно така. А сега се обърни и ела при мама. Не поглеждай към Франция. Не искам вятърът да те отнесе чак там. Точно така, пълзи към мама. Добре момиче, браво.

— Боже милостиви — изпъшка Тоби, когато сестра му притисна момиченцето към гърдите си. — Боже милостиви.

— Наистина — промърмори баронът.

Пристъпи напред, пое детето от Сузана, вдигна го в едната си ръка, подаде другата на младата жена и й помогна да слезе от перваза.

Маунтвейл седна на елегантния люлеещ се стол в ъгъла на стаята.

— Запали още свещи — обърна се към иконома той. А след това започна да люлее малката в скута си. И след малко попита съвсем тихо: — Кой е човекът, който е идвал тук, Мариан?

Тя се отдръпна леко назад и повдигна мокрия си пръст, който бе смукала до този момент, за да докосне с него трапчинката на брадичката му.

— Хайде, Мариан, какъв човек?

Все така загледана в трапчинката, тя отвърна:

— Добър човек. Каза, че ще ми позволи да постоя на перваза, ако престана да викам. Каза, че трябва да намери нещо. И че дошъл тук, защото те познавал.

— Той ли отвори прозореца?

Детето кимна.

— И той ли те постави на перваза?

— Не. Сложи един стол до прозореца. Качих се сама.

Мили Боже.

— И ти спря ли да викаш?

Момиченцето се усмихна. Естествено, че бе спряла.

— Мариан, можеш ли да ми кажеш как изглеждаше този човек?

— Да — отговори тя, като притисна средния си пръст в трапчинката на брадичката му. — Приличаше на теб. — Уморено се отпусна на гърдите му. Звукът от смукането на пръста бе единственият, който се чуваше в стаята.

— Мислиш ли, че сега вече ще спи цялата нощ? — попита тихо Роухън.

Сузана успя само да кимне. Стоеше неподвижно, вцепенена от преживения шок, почти толкова ужасена, както през онези часове, които бе прекарала с майка си, измъчвана от жестоки родилни болки. Тогава не бе могла да стори нищо. Сега обаче майката бе тя самата. Мариан бе нейна отговорност. И можеше да умре.