Катрин Каултър - Дивият барон

— Сузана? Престани. Детето е в прекрасно състояние. Не чуваш ли как смуче пръсти? Стегни се. Така е по-добре. А сега я вземи и я сложи в леглото. Ще кажа на някоя от слугините да стои при нея дотогава, докато дойдеш да си легнеш. Ако искаш, ще изпратя две слугини?

— Две слугини — отговори младата жена.

— Най-малко — допълни Тоби; беше толкова блед, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Нека едната да бъде мъж. С пушка.

В девет часа същата вечер къщата вече бе претърсена из основи, всички врати и прозорци бяха подсилени и бе решено един от лакеите да патрулира през цялата нощ.

Баронът, Сузана и Тоби седяха в гостната — прекрасна стая, която ухаеше на качествена стара коприна, на дъб и на ароматизиран с лимонова есенция восък за лъскане на под.

— Вие ми казахте, сър — обясняваше момчето, — да хвърля един поглед на Мариан, преди да си легна. Е, влизам аз и какво да видя? Тя си седи навън на перваза, пее и си говори сама, докато ме видя. Тогава поиска и аз да отида при нея, за да си играем. Отвърнах й, че не аз ще изляза, а тя трябва да се прибере веднага. Тя обаче не щеше да слуша. Опитах да я дръпна вътре, но малката негодница се измъкна още по-близо до ръба. Едва не ми изскочи сърцето. Съжалявам, сър.

— Не ставай глупав, Тоби. Ти си направил точно каквото трябва. И моето сърце заседна в гърлото, когато я видях. Постъпил си добре.

— Имате ли други братя, милорд, освен викария Тиболт? — попита Сузана.

До този момент тя бе стояла безмълвно, без да изпуска от очи момиченцето. То се бе свило върху един диван в тъмния ъгъл на гостната, заобиколено от едната страна от една камериерка, а от другата — от един лакей.

Роухън кимна бавно.

— Не, само Тиболт. Но той не би сторил нищо лошо на което и да е от Божиите пакостничета, както нарича децата. Изпълнен е с чувство за хумор, макар нашите родители никога да не признаха този факт, и буквално прелива от добра воля. Не, Тиболт не е човекът, отворил прозореца и поставил стола до него, така че Мариан да може да се покачи на перваза.

— Тиболт ли?

— Да, Тоби. Баща ми позволил на нашата майка да измисли името на едно от момчетата, а той измислил на другото. Майка ни избра Джордж. Докато баща ни обича необикновеното, дори изключителното. Доколкото знам, така се е наричал някакъв епископ в древен Константинопол. Може би Джордж ти е казвал, че баща ни беше известен със своята, ъъ, доброкачествена порочност. Това страшно го забавляваше. Естествено искаше Тиболт да бъде порочен като него. Надяваше се тази ирония да го забавлява до последния му час.

— Божичко — възкликна момчето. — Радвам се, че татко не е направил подобно нещо с мен.

— Изглежда в крайна сметка не се е получила никаква ирония — обади се Сузана.

— Точно така.

Тоби се прозя на глас.

— Време е да си лягаш — заяви сестра му.

Той се изправи веднага, но не помръдна, а остана на мястото си, забил поглед в земята.

— Какво има, скъпи? — попита младата жена.

— Може ли да спя във вашата стая, сър — избъбра накрая момчето. — Не, че ме е страх, но…

— Точно се канех да го предложа, Тоби. Струва ми се, че ще се чувствам много по-добре, ако спиш в стаята ми — рече Маунтвейл.

И въздъхна. Едно осемгодишно дете в стаята му? Е, нали вече го бяха правили през последните три нощ. Момчето не хъркаше. Колкото до него самия, дори и да хъркаше, съквартирантът му не се бе оплакал. Баронът се изправи.

— Ще кажа на Фиц да занесе още едно легло в спалнята ми.

— Не ми харесва онова, което стана, сър.

— И на мен. Утре ще опитам да разбера кой е посетил Мариан. Определено не е бил брат ми Тиболт.

Не можеше да е бил Тиболт. Мариан беше само едно малко момиченце. Преценката й, че въпросният човек приличал на него, очевидно бе погрешна.

Погледна към Сузана, докато говореше. Отново видя паника в очите й. И още нещо. Страх? Какво, по дяволите, ставаше тук? Не каза нищо повече, преди Тоби да напусне стаята.

— Сега може би ще ми обясниш какво е търсил този мъж?

Гласът му беше мек и спокоен, такъв, че да накара когото и да било да излее без колебание и най-съкровените си тайни. Младата жена разтърси глава, за да се освободи от въздействието на проклетия му тон. Не знаеше какво да прави. Вдигна спящата си дъщеря и я подпря на рамото си. И излезе от гостната, последвана от своя домакин.

Най-накрая изрече тихо, за да не обезпокои Мариан.

— Има едно нещо, което обаче не виждам какво общо би могло да има със случилото се.

— Защо не позволиш на мен сам да отсъдя?