Катрин Каултър - Дивият барон

Не можеше да повярва на ушите си. Сам мъмреше онези, които посещават това вулгарно място. Децата обаче обожаваха изпълненията на животните, освен това там продаваха портокали и захаросани бадеми, а момичета с оскъдно облекло яздеха препускащи коне.

Винаги можеше да нареди на Пулвър да отиде с децата. Да, идеята бе превъзходна. Това щеше да послужи като урок на Пулвър с изпитото лице да не си пъха повече носа в работите на барона.

— Приятни сънища, милорд — каза Тоби.

Роухън изсумтя. Слава Богу никой не се разболя през нощта, и на следващата сутрин бяха отново на път.

Времето се задържа сухо, докато стигнаха Пилсни Хилс, най-високият от които бе надвиснал над Маунтвейл Хаус. Роухън скочи на земята и отвори вратичката на екипажа.

— Всички да излизат. Искам да видите дома ми. Гледката наистина е прекрасна, подсилена от вида на Ламанша и мириса на морето.

„Наистина е прекрасна“ — помисли си Сузана и пусна Мариан на земята, за да походи с Тоби до върха на хълма.

Маунтвейл Хаус се намираше на плоското било на друго възвишение на около една миля по-нататък. На запад до къщата водеше само един път, и той бе ограден от дървета и храсти. През лятото те сигурно събираха короните си и образуваха зелен балдахин над пътя. Вероятно беше изключително красиво. Самата постройка бе стара, на около триста години, и износените й тухли бяха покрити с бръшлян. Единствената полянка отпред бе оградена с тисови храсти. Навсякъде наоколо се простираха градини с толкова цветя, колкото Сузана досега не бе виждала на едно място. Градините не бяха равни и разделени с огради. Просто бяха подредени терасовидно и достигаха до самата гора. Там вече имаше плет. Той трябваше да предпазва растенията от елените и другите животни, които биха ги изяли с удоволствие. Най-отгоре на плета растеше жасмин с малки бели и розови цветчета. Всичко беше покрито с рози, разцъфтели лудо, жълти нарциси, червени като буреносен залез лалета, люляци във всички нюанси от най-нежното лилаво до най-тъмното пурпурно, и още много, много цветя. Дъхът на младата жена секна.

— Толкова е красиво — възкликна тя, без да може да отдели поглед от терасовидните градини, забравила за къщата. — А през лятото трябва да е страхотно.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна с пълно безразличие Роухън. — В лондонската ми къща също има цветя, но тук са повече. За тях работи цяла армия от градинари. Майка ми желае къщата да е оградена от зеленина и цветя. — А след това добави, като изтръска някаква несъществуваща прашинка от жакета си. — Ако искаш, можеш да ги съветваш, тъй като майка ми е в чужбина. Може да ги направляваш. Може дори да се ровиш в земята заедно с тях, стига да искаш. Накарах да терасират градините преди четири години, пак по искане на майка ми.

— А ти никога ли не се ровиш в пръстта с градинарите?

Маунтвейл изви елегантно вежди.

— Почти. Аз не съм градинар.

— Макар да си направил това по волята на майка си, изборът ти е великолепен. Предполагам, че през юли и август къщата изчезва сред цялата тази зеленина. Окото може да види само ярки, живи цветове. — Обърна се, за да го погледне; на устните й играеше приветлива усмивка. — Някой ден може би майка ти ще измисли плана на една градина и за мен.

— Ще можеш да я помолиш, когато се срещнеш с нея — отвърна бавно той.

И се усмихна.

Лицето й засия. Сграбчи го за ръкава.

— О, благодаря ти. Да работя в тези прекрасни градини… нищо не бих искала толкова много. Но подобна дейност не е ли прекалено скучна за човек с твоята натура?

Всъщност, помисли си Роухън, като се проклинаше, той наистина не знаеше някой благородник, с подобна на неговата репутация, да се интересува от градини, независимо дали идеята бе вдъхновена от майка му или не.

— Всеки човек има много страни, аз поне винаги съм мислил така — отвърна безгрижно той. — А ти какво имаш предвид, когато говориш за моята „натура“?

Младата жена се изчерви леко и сви рамене.

— Нищо специално.

— А, просто си искала да проявиш нахалство, така ли?

— Е, известен си с твоята необузданост, с дивия си характер, нали? Също като твоите родители.

— Каза ми, че Джордж е споделил това с теб.

— Да, и… Мариан! Не! Тоби, хвани я!

И тя се спусна напред, последвана от Джейми. Гъливер, проклетникът, хукна след коняря.

Роухън вдигна очи към небето.

— Животът ми бе безупречен само допреди четири дни. Защо, Господи?

И побягна след коня.

Чу цвиленето на Хера зад гърба си; тя щеше да го мине всеки миг. Джейми яздеше Гъливер и кобилата се стремеше към жребеца, развяла грива. Или към Джейми? Дори двете кранти, които мъкнеха каретата, се бяха разлудували. Интересно дали и те щяха да хукнат.