Катрин Каултър - Дивият барон

— Но не е направил. Така че забрави за тази възможност.

Младата жена го погледна. Странно, но едва сега го поглеждаше истински. Все още беше толкова уплашена, че мозъкът й почти отказваше да работи; въпреки това се взираше в него, осъзнала факта, че е красив. Беше висок, но не масивен. По-скоро бе слаб и строен, добре оформен; това се виждаше ясно благодарение на стегнатите бричове от еленова кожа. Лицето му сякаш бе дело на гениален скулптор, прекалено хубаво за собственото му добро. А очите… Вероятно погледнеше ли с тях някоя жена, тя губеше способността да му се съпротивлява. Бяха тъмнозелени, студени като зимно небе, когато бе недоволен, и страстни като разбушувало се море, когато се смееше. Или правеше други неща. Интересни други неща. С нея, може би. Сузана се смъмри. Това бе нелепо. Та той бе женкар. Това бяха главните му авоари.

— Би ли ми казала защо ме зяпаш така?

Младата жена поклати глава.

— А, в такъв случай може би ще ми кажеш какво мислиш?

Защо не?

— Мислех, че е добре дето си така красив. Определено един женкар не би имал такъв успех, ако лицето му прилича на размазана кифла.

— Красив? Аз?

Маунтвейл се разсмя. Смехът му ставаше все по-силен и по-силен.

— Милорд! — провикна се от един отворен прозорец на горния етаж мисис Бийт. — Добре ли се чувствате? Може би дробчетата, които ви предложи на закуска готвачката, не са ви се отразили добре?

Баронът се засмя отново. Дори по-силно от преди. Нищо чудно, че домакинката го мислеше за болен.

— Не са се отразили добре — извика в отговор той. — Няма друго обяснение.

— Защо мисис Бийт мисли, че си болен? — заинтересува се Сузана. — На мен ми се струваш напълно здрав. Продължаваш да се усмихваш и не обръщаш никакво внимание на думите ми. Добре тогава. Знаеш ли, че братя Харкър искат да ми дадат породисто котенце за надбягвания? Казаха, че ще ме научат как да го обуча, но трябва да запазя в тайна получените знания. Досега не бях чувала за такива котки, но това може да се окаже интересно. Ти какво мислиш?

Роухън се засмя отново. И изведнъж, съвсем ненадейно, стана сериозен.

— Коте за надбягвания ли? Не, трябва да не си ги разбрала правилно.

— Напротив, точно това ми казаха.

— Не е честно — измърмори баронът, като ритна един камък с върха на ботуша си. — На мен никога не са ми предлагали състезателно коте. А с теб едва са се запознали. Откъде биха могли да знаят, че ще се оправиш с едно от техните състезателни котета? Нищо чудно да провалиш всичко.

— Ще те оставя да обучаваш котето с мен, ако искаш.

Маунтвейл прие предложението, макар то да не му се понрави.

— Много добре — рече най-сетне той; в гласа му младата жена усети недоволство. — Но аз продължавам да искам да си имам свое. Проклети да са.

Роухън седна на удобния си кожен стол зад огромното махагоново бюро в библиотеката. Беше направил всичко възможно за момента. На вратата се почука тихо.

— Влез — провикна се той.

Беше Фиц; изглеждаше по-висок от обикновено. Имаше вид на господар на царство, което преживяваше тежък период, но днес поне щеше да бъде крал.

— Събрах всички хора, милорд — заяви със строго официален тон той. — Те ви очакват на източната поляна.

Това бяха жители на село Маунтвейл, много арендатори на ферми на имението и персоналът на къщата. Дори мисис Бийт бе застанала под едно ябълково дърво, кръстосала ръце пред масивната си гръд. Ози Харкър държеше една от най-добрите котки-мишелови на Роухън и я галеше под брадичката. Животното очевидно бе на седмото небе. Освен това най-вероятно бе полудиво.

На поляната се бяха събрали не по-малко от седемдесет и пет мъже и неколцина жени. Видя Сузана, застанала отзад с Мариан на ръце и Тоби до нея.

Всички имаха мрачен вид.

— Благодаря, че дойдохте — започна баронът. — Вече всички сте разбрали, че снощи някой е влязъл в къщата. Опитал се да претърси спалнята на мисис Карингтън, но Тоби дошъл и осуетил намеренията му. Как е успял да се промъкне, как е разбрал коя е стаята на мисис Карингтън, нямам представа. Тази сутрин Бен е открил парченце вълнен плат, закачено на клона на едно дърво край конюшнята. — Маунтвейл даде знак и хората започнаха да си го предават от ръка на ръка и да го разглеждат. — Искам да държите очите си отворени на четири. Ако видите непознат човек, особено пък облечен в този син цвят, незабавно информирайте мистър Фиц.

След това обяви награда, която бе посрещната с одобрение, а накрая покани всички да опитат от превъзходното ябълково вино на мисис Хорсли, но само по една чаша. Малко повече от това количество бе достатъчно да накара изпилия го да се разсъблече и да започне да танцува и да пее неприлични песни.