Катрин Каултър - Дивият барон

— Съжалявам, че ти навлякох всички тези неприятности. За всичко съм виновна аз, напълно го съзнавам.

— Но ти знаеше, че все пак има някаква вероятност крадецът да ви последва и тук, нали?

— Не съвсем. Е, надявах се, че ще се откаже, след като разбере къде отиваме. Това в крайна сметка е истинска къща, не като Мълбъри Хаус. — Погледна мекия брокат върху фотьойла и започна да прокарва нежно длан по него, сякаш беше малко котенце или кученце. Роухън изтръпна цял. Очевидно в най-скоро време щеше да бъде кандидат за лудницата. В този момент тя продължи да говори; гласът й прозвуча дори още по-нещастно, още по-извинително. — Но все пак знаех, че е възможно да реши да ни проследи. Предполагам това означава, въпреки всичките ми извинения, че не съм особено добър човек.

— Да, това би трябвало да значи.

Болката от думите му беше неочаквана. Едва сега Сузана вдигна очи.

— Направих го заради децата. Не можех да ги оставя в опасност.

— Очевидно все още са в опасност.

Той беше напълно прав и тя усети думите му като удар. Опита се да изправи рамене, но тази задача бе почти непосилна.

— Дали тази сума, която се изплаща на всяко тримесечие — започна много тихо тя, — ще бъде достатъчна, за да наема или да купя малка къщичка в близост до Маунвейл, след като трябва да бъда край вас и вие да отговаряте за мен? Ще взема децата и ще се преместя там. А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.

Баронът я погледна гузно.

— Какво точно искаше да кажеш с: „А животът ви ще стане отново такъв, какъвто беше преди.“?

И имитира обвинението и сарказма в гласа й.

Младата жена вдигна глава. Не беше искала да прозвучи по тоя начин, макар да бе вярно. А Роухън я гледаше така, сякаш щеше да я изхвърли всеки момент през прозореца на кабинета си. Прозорците на стаята бяха доста големи, и преди й беше правило впечатление. Така че той можеше да го стори безпрепятствено.

— Вие не сте женен — заяви тя, като опита да заглади нещата. — Имахте репутацията на мъж, който живее единствено заради собственото си удоволствие и за задоволяване на своите прищевки, и…

— Това е предостатъчно. — Баронът прокара пръсти през и без това разрошената си коса.

„Има много хубава коса“ — помисли си Сузана.

— Слушай, идеята да дойдеш да живееш тук беше моя. Приказките ти за малката къщичка са направо смехотворни. Там ще бъдете оставени напълно на милостта на крадеца, също както в Мълбъри Хаус. Тук в Маунтвейл поне и ти, и децата сте на по-сигурно място. Така, всичко това бяха глупости. Защо дойде тук? Каква е чудодейната информация, която искаше да споделиш?

Младата жена прие иронията му и отвърна:

— Когато с Джордж бяхме в Оксфорд преди около две години, неколцина от неговите приятели дойдоха в страноприемницата, където обядвахме. Той ме запозна с тях.

Думите излязоха от устата му преди да успее да ги спре.

— Как се отнесоха към теб?

— Странно, че питаш.

Боже мили, невинността й беше ужасяваща. Поне вече знаеше, че тя няма представа за действителното си положение.

Сузана помисли за момент върху думите му и продължи:

— Мисля, че се отнесоха към мен достатъчно добре, но ми се сториха в прекалено добро настроение, непрекъснато се тупаха силно по гърба — по-точно по гърба на Джордж — и си правеха някакви шегички, които не разбирах. След като си тръгнаха, Джордж ми се стори леко смутен. Лицето му бе почервеняло. Пожела да се прибираме у дома. И никога повече не ме заведе в Оксфорд.

— Как се казваха приятелите му?

— Помня със сигурност само едно име и то защото ми се стори странно. Тиодор Миках. Името на другия — ако не се лъжа, което е малко вероятно — беше Ламбърт. Не помня какво беше второто му име или пък дали това не беше второто му име.

— На възрастта на брат ми ли бяха?

— Не, по-големи, може би с шест-седем години. Когато попитах Джордж за тях, той каза, че били наставници на студентите. Но нито изглеждаха, нито се държаха като такива. Нямаха вид на хора от университета. Всичко у тях, като се започне от дрехите им, беше крещящо. Затова реших, че трябва да ти разкажа. Разбираш ли, запитах се дали нямат нещо общо с нахлуването в Мълбъри Хаус. Не бяха студенти. Не бяха благородници.

Баронът не желаеше да чува тези неща, нито едно от тях. Искаше всичко да си остане по старому в спомените му. Искаше, когато мисли за брат си, да не се чувства предаден. Кои, по дяволите, са били тези мъже?

— Благодаря ти — рече той; гласът му прозвуча така студено, както бе почувствал сърцето си при вестта за смъртта на Джордж. — Малко вероятно е да имат нещо общо с тайнствените нахлувания в Мълбъри Хаус или тук. Просто са били някакви не особено достойни приятели. На повечето младежи им се случва поне веднъж в живота си да общуват с подобни другари. Но все пак ще помисля върху това. Късно е. Мариан ще те събуди в шест часа. Отивай да си лягаш.