Катрин Каултър - Дивият барон

Баронът повдигна рамене, като дъвчеше бавно друга хапка бекон; беше хрупкав, точно както го обичаше. Почвата под краката му вече не изглеждаше толкова сигурна, но той не се отказваше.

— Съжалявам — отвърна Маунтвейл. — Няма как да го избегнем. Ти си член на семейство Карингтън. Според завещанието аз трябва да отговарям за теб. Но не си задължена да живееш тук. Ако предпочиташ може да отидеш в жилището на Тиболт, то се намира на около двайсет мили източно оттук в Еджтън-он-Хъф. Но то е много малко. Съмнявам се, че този вариант е подходящ. Тиболт ще трябва да се ожени в близко бъдеще. Не би искала да се натрапваш на младоженци, нали?

— Искаш да кажеш, че си единственият Карингтън, така ли?

— Единственият подходящ. Не, да не забравяме майка ми. Тя обожава да пътува и не прекарва кой знае колко време в Англия. Но следващия път, когато се върне, може би ще погледне внучка си, ще въздъхне от щастие, че е станала баба и ще реши да пусне корени. — Тези думи го накараха да се намръщи. — Аз лично не бих разчитал на подобно развитие на нещата. Всъщност, почти ми е невъзможно да си го представя. Майка ми е свободна натура, не се обвързва с нищо, както знаеш.

Младата жена се разсмя и разтвори ръце.

— Както виждам, сър, майка ти е истински оригинал.

— Да, така е. И аз я обичам много. Сега, колкото до новите ти рокли…

— Не, не мисля така. Кога ще ми дадеш моята тримесечна част от наследството? Възнамерявам да я спестя.

Как, по дяволите, можеше едно завещание да забрани на наследника да спестява получената сума? Единственото, което знаеше Роухън, бе, че няма да й позволи да напусне Маунтвейл. Защо? Здравият разум нямаше нищо общо с това желание.

— Би могла да спестиш известна част, предполагам. Но, знаеш ли, възнамерявам да устроя увеселение и ти ще играеш ролята на домакиня. Но не можеш да го направиш с някоя от роклите, които видях.

Сузана се вгледа съсредоточено в купчинката бъркани яйца в единия край на чинията си.

— Ще помисля по този въпрос — рече най-после тя, без да го погледне.

Беше тъмна, бурна нощ, от онези, които изпълваха Роухън с необяснимо безпокойство. Той крачеше из кабинета си. Спря и отпи от чая, останал на дъното на чашата. Беше изстинал.

— Милорд.

Едва не се спъна, толкова бързо се обърна при звука на гласа й. Сузана стоеше на вратата, разпуснала разкошните си дълги коси, облечена с избеляла светлосиня нощница и тъмносин пеньоар, и двете по-подходящи за някоя камериерка на неопределена възраст. Вероятно бяха принадлежали на майка й или баба й. Но това нямаше значение — тя и така изглеждаше прекрасно. Подобна мисъл не му бе идвала наум до днес. Всичко това нямаше смисъл. Щеше да се справи с този дребен проблем. Тя беше майка, за Бога. Но беше и прекрасна… о, не, това бе абсурдно.

Постара се гласът му да прозвучи безизразно.

— Минава полунощ. Какво искаш?

— Сетих се нещо, което би могло да ни помогне. Видях, че под вратата свети и реших да ти кажа.

Баронът посочи към един стол. Младата жена тръгна към него. Когато мина покрай камината, искрите внезапно образуваха пламък и това съвпадение даде възможност на погледа му да премине под дрехите й.

Маунтвейл преглътна. Трябваше да отиде в Лондон. Да се отдалечи от нея. Увеличеше ли разстоянието помежду им, всичко щеше да се върне към нормалното си положение. Защо не беше угасил огъня в камината?

Преглътна отново.

— Седни — подкани я Роухън.

Ако не се беше отдалечила от проклетата светлина на пламъците, щеше да му се наложи да седне възможно най-бързо зад бюрото си. И тя несъмнено щеше да отгатне какво означава всичко това, особено ако забележеше искрите в очите му и ако той не можеше да отдели поглед от гърдите й и беше неспособен да говори свързано.

Сузана застана зад едно дълбоко кресло и се приведе леко напред. Косата се плъзна по рамото й и падна върху лявата й гръд. Позата беше изключително изкусителна. Дали си даваше сметка за това? Дали не го правеше нарочно?

— Какво мислиш, че може да е толкова важно?

Тя вдигна рязко глава. Тонът му бе строг, изражението — сериозно.

— Тази вечер сте в странно настроение, милорд.

— В никакво настроение не съм и ти забранявам да говориш за това.

Младата жена се усмихна; не можеше да не го направи. Девер й се държеше опърничаво и, макар и необяснимо, това й се стори очарователно. Стори й се измъчен. Усмивката й избледня. Заради нея, защото тя му бе донесла толкова много неприятности. Но преди всичко — заради писмото на баща й. Дано мисис Херън да го одере жив на карти и да му обере всеки грош, до който успее да се докопа! Така поне, след като няма какво повече да залага, ще му се наложи да остане в Мълбъри Хаус. Сигурно и в този момент баронът проклинаше и нея, и баща й заради затрудненото положение, в което се намираше. Сузана сведе поглед към стиснатите си длани и въздъхна.