Катрин Каултър - Дивият барон

Двамата чукнаха чаши за наздраве и той си наложи да отпие една глътка. Мразеше шампанското. Неприятна течност. Всъщност той пиеше много малко от каквото и да било, макар никой да не подозираше това. А и никой нямаше да повярва, особено когато става дума за човек, известен като него с развратния си нрав.

Шарлот изглеждаше великолепно, както обикновено. Беше с очарователна рокля в мъхестозелено, естествено с дълбоко, но не и просташки дълбоко, деколте. Вулгарността беше чужда на майка му.

— Изглеждаш чудесно, майко.

— Да, прескъпи мой, зная. Много мило от твоя страна, че забелязваш, но това в крайна сметка е напълно нормално за теб, след като си взел любвеобилната природа на скъпия си татко. И така, коя е така уплашената млада дама?

Край отворената врата се чуха забързани стъпки и задъхано дишане.

— Ти ли си, Тоби? Ела да се запознаеш с лейди Маунтвейл, моята майка.

Момчето влезе, но едва направило две стъпки спря и се вторачи в новодошлата. Пред него стоеше най-съвършеното създание, което някога бе виждал. Косата й, гъста и с наситено рус цвят, бе вдигната над главата, около врата се спускаха няколко къдрици. А онова, което блестеше сред подредените й кичури, сигурно бяха диамантени фиби. Очите й имаха същия син нюанс, който можеше да се види и на небето посред лято в най-горещото и сухо време. Носът й беше безупречен, прав и тесен, също като на Роухън. Устните бяха светлочервени, сякаш току-що бе яла ягоди. Тоби откъсна с усилие поглед от това божествено видение. Взря се в барона и попита:

— Шегуваш ли се, Роухън?

— За какво?

Момчето хвърли отново поглед към богинята.

— Не може да ти е майка. Млада е и красива, но наистина си приличате. Нейните очи обаче са сини, не зелени. Да, сетих се. Трябва да ти е сестра. Кой от двама ви е по-големият?

— Аз нямам сестра, Тоби. Престани да я зяпаш така. Та ти си само на осем години. И ми е майка, честна дума.

Лейди Маунтвейл, която наблюдаваше леко слисана детето, кимна в потвърждение на думите на сина си. Малкият определено бе наблюдателен и много интелигентен.

— Очевидно вече си тръгнал по пътя на един бъдещ хедонист, момчето ми — заяви с очарователна усмивка тя. — Аз съм смаяна и удовлетворена. Кое е това красиво дете, прескъпи мой? Да не би да си измъкнал от вълшебната си шапка някое копеле? Трябва да си го създал, когато си бил на петнайсет-шестнайсет години. Браво, Роухън. Браво. Скъпият ти баща щеше да бъде толкова доволен. Жалко, че така и не разбра за това. Защо не му каза за това прекрасно момче? Това щеше да изпълни с радост последните му дни.

На изпълнения с благоговение Тоби думите й му подействаха като плесница. Той се наду като петле.

— Аз не съм копеле, миледи. Аз съм Тоби Холуърт. Роухън наистина мисли, че баща ми е копеле, но аз съм си законен, честно.

— Баща му е копеле ли, прескъпи мой? Такова нещо и в сънищата си не съм виждала. Всичко това ми се струва много странно.

— Той е копеле по характер — отвърна младият мъж, — не по рождение.

— Да не би бащата да ти е изпратил прелестния си син, за да го напътстваш по проблемите на светския живот?

— Не. Тоби всъщност е братче на ужасената млада дама, която си видяла в твоите видения. Тоби, иди да доведеш Сузана. Ако Мариан не спи, кажи на сестра си да вземе и нея.

— Да, сър — отвърна момчето, хвърли последен поглед към невероятно красивата жена, която не можеше да е майка на Роухън, и излезе заднишком от салона.

— Среши си косата, Сузана.

— Какво й има на косата ми, Тоби? Тази сутрин я сресах. Какво ти става?

— Ти нямаш като нейната коса, Сузана. Моля те, трябва да направиш нещо, иначе ще се почувстваш като слугиня.

Младата жена постави ръце на хълбоците и се вторачи в брат си.

— Идваш и ми казваш да бързам. После ми нареждаш да си среша косата. Какво става? Посетители някакви ли има?

— Една посетителка. Роухън каза, че е майка му, но явно се шегуваше. Това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Тя е повече от красива, Сузана. Моля те, среши си косата. Имаш ли някакви бляскави фиби, с които да я задържиш?

— Не, нямам. — Все пак се приближи до тоалетката и започна да оправя прическата си. Среса косите си назад и ги върза на тила. Усмихна се на момчето в огледалото, след това прибра няколко кичурчета зад ушите си. — Е, така по-добре ли е?

Той я огледа.

— Малко. Ами роклята, Сузана? Нямаш ли нещо, с което ще изглеждаш по-бяла и, може би, по… ъъ, по-нежна и…

Не знаеше кои думи да употреби. Но сега вече младата жена разбра, че долу с Роухън трябва да беше някоя изключителна красавица. И със сигурност — не майка му. Неговата майка трябваше да е възрастна жена, а не младо момиче. А и нали той й бе казал, че в момента тя е някъде из Европа? Дали не беше някоя съседка? Или любовница? Дори човек с неговата репутация не би довел любовницата си вкъщи. Тоби сигурно бъркаше нещо. Въпросната дама не можеше да е майката на барона.