Катрин Каултър - Дивият барон

— Не още. Ще сънувам кошмари. Как можа да се строполи просто така, Роухън? Стана толкова бързо. Ти дори не си го ударил. Никой не го е докоснал.

— Вероятно това е дело на раната в главата му. Поне така реши доктор Фоксдейл, след като го прегледа преди малко. Не се притеснявай, ще открием какво стои зад всичко това, дори непознатият да не дойде повече на себе си.

— Той не е Тиодор Миках.

— Не, но го познава. Постъпи правилно като ми разказа за онези двама познати на Джордж. Надявах се да са замесени, тъй като се нуждаехме от конкретни имена, но честно казано до тази вечер не вярвах, че имат някаква връзка със случая. Да, очевидно е така. Надявам се да дойде в съзнание. С удоволствие бих помогнала на мисис Бийт да го удуши!

— А аз пък с удоволствие бих погледал. Така, ако не искаш още да си лягаш, доизяж си пилешката чорба, която ти е стоплила мисис Хорсли и ми разкажи по-нататък.

На вратата се почука леко.

Роухън се изправи и се обърна през рамо към Сузана:

— Очаквах я по-рано, честно казано. Предполагам, че е утешавала бедния Огъстъс заради прегрешението му. Това няма да ме изненада ни най-малко.

— Той наистина е красив — рече младата жена. — Има невероятни живи черни очи… тръпки ме побиват от тях.

Баронът изсумтя и това я накара да се засмее. Стори й се, че дори го чу да си мърмори под носа: „Жени“.

Шарлот се настани сдържано на стола до този на Сузана.

— Разказа ли вече нещо на Роухън, скъпа?

— Точно се канехме да започнем, майко. И така, Сузана, преди да ни прекъснат ти се готвеше да ни кажеш какви вещи на Джордж са останали при теб.

— Едно сако, няколко книги. Не му казах за медальона с капаче. Много е малко, в него не може да се побере карта.

— Къде са сакото и книгите?

— Оставих ги в Мълбъри Хаус. Но вече съм ги претърсвала, Роухън. Не съм съвсем глупава и, тъй като предположих, че тайнствените похождения у дома може да имат нещо общо с Джордж, прегледах подробно и трите книги и дори разпорих подплатата на сакото. В тях нямаше никаква карта. Не е оставил нищо друго в Мълбъри Хаус.

— Добре тогава, къде е медальонът?

— Но…

— Донеси медальона, Сузана.

— Той е на мен.

И младата жена вдигна косите от гърба си, така че свекърва й да разкопчее верижката на врата й.

Шарлот свърши внимателно своята част от работата. Вече се готвеше да отвори капачето, но се спря, погледна към сина си, протегнал длан към нея, въздъхна и му подаде бижуто; тънката златна верижка висеше между пръстите й.

— Знам, че не ти беше лесно да го направиш, майко, но ти благодаря за уважението.

Лейди Маунтвейл въздъхна отново.

— Неприятно ми е, че трябва да ти дам медальончето, особено като се има предвид колко искам да намеря картата със съкровището. — Погледна към снаха си. — Жените трябва да правят компромиси.

— Това определено е първият случай, в който се налага да направиш нещо, слабо наподобяващо компромис — заяви синът й, като въртеше бижуто в ръцете си. — Татко обаче винаги казваше, че компромисът е самият дявол.

Формата му, изобразяваща сърце, не бе ни най-малко оригинална, но поне качеството му бе приемливо.

— Ако престанете да се обвинявате един друг, бих могла да ви покажа как да го отворите. Ще се убедите сами, че е прекалено малко, за да крие каквото и да било.

Това й отне само секунда.

— Виждате ли онази издатинка в дъното, ето тук. Така, вътре са миниатюрите на Джордж от едната страна и на Мариан — от другата.

„А защо не на нея самата?“ — учуди се баронът, като пое медальона от ръцете й. Изключително внимателно отдели портрета на своята племенница, не по-голям от нокътя на палеца му. След това доближи бижуто до свещта и притисна леко златната му повърхност, но не се случи нищо. Беше безупречно гладко. После извади портрета и на брат си. На него той бе на не повече от двайсет години. Усмихваше се. Ризата му бе с много висока якичка. Косата му изглеждаше малко по-дълга, отколкото трябва. Стоеше вдървен, сякаш се чувстваше неудобно в собствената си кожа. Роухън поклати глава. Джордж си беше Джордж, и беше мъртъв, дявол да го вземе. И бе оставил голяма бъркотия след себе си. Какво ли още бе направил?

Постави малкия портрет върху масата и поднесе отново дребната вещ към светлината. Опипа златния й гръб. Той не беше гладък, както предната част.

— Така, така — произнесе бавно той, — какво е това тук?

Шарлот едва не падна от стола в устрема си.

Сузана изтърва купичката със супата и извика, когато съдържанието й се изля върху босия й крак.