Катрин Каултър - Дивият барон

Едва сега лорд Маунтвейл осъзна, че нещо в нея се бе променило. Около нея се излъчваше някакво сияние. Той поклати глава. Не, сигурно се заблуждаваше. Но как тогава успяваха да виждат? Тя му се усмихваше с абсолютно спокойствие. Никога не бе му се струвала по-красива.

— Можеш да виждаш всичко, така ли? — попита предпазливо той, уплашен до мозъка на костите си.

— Да. Не се притеснявай. Издърпай ръчката към себе си, Роухън. Използвана е само веднъж, преди много столетия, но все още работи. Напълно гладка е, така че няма опасност да се нараниш с нея.

Значи тя знаеше тези факти и виждаше въпросната ръчка. Младият мъж се приближи до стената от черепи. Опипом намери пътя до края й и с мъка провря ръка. Не усети нищо освен сухата прахообразна консистенция на стената. Абсолютно нищо друго. Въпреки това бе убеден в правотата на своята съпруга. Натисна още по-дълбоко, почти нос в нос с един череп.

Внезапно почувства някаква изпъкналост. Пръстите му я обхванаха и бавно я дръпнаха към него.

— Намери ли нещо, Роухън? Откри ли го? — вълнуваше се зад гърба му Филип. В гласа му прозвуча недоверие. — Не, не може да си намерил нещо. Сузана няма откъде да знае тези неща, нали?

— По-бързо — извика младата жена. — Скачайте назад!

Никой не се усъмни в думите й. Едвам успяха да отстъпят бързешката назад, като се препъваха, когато се разнесе звук на нещо, което се чупи, последван от силен трясък, от триещи се едни в други и чупещи се кости.

— Боже мили, какво става? — възкликна виконтът и се спусна отново към стената от черепи. Протегна напред ръка. — Черепите ги няма. Боже милостиви, изглежда под тези скелети е имало някаква врата. Когато дръпна ръчката, Роухън, вратата се е отворила и те са изпопадали през нея. Но къде?

Сузана се обади невъзмутимо зад гърбовете им:

— Просто на пода под нас, на не повече от метър и половина по-ниско. А сега върни ръчката на място, Роухън, бързо, бързо.

Той се подчини. Отворената врата се върна на мястото си. Пред тях зееше черна дупка.

— Какво е това? — попита той. — Какво стана?

— В края на отвора има врата, през която ще можем да се измъкнем. Всички ще успеем да преминем през нея, не се притеснявай. По-бързо, трябва да напуснем това място.

Баронът се обърна към нея. Виждаше я ясно, сякаш се къпеше в облак светлина. Усети, че го изпълва някакво спокойствие, че паниката от неизвестното отстъпва. В този момент разбра, че и тримата щяха да оцелеят от това изпитание. Разбра, че онова, което бе станало с неговата съпруга, каквото и да бе то, вероятно щеше да отзвучи, но онази част от нея, която бе извадила на показ вътрешната й сила и доброта, никога нямаше да си отиде. Прие този факт с огромна благодарност. И се усмихна широко.

— Елате, мадам, нека да се махаме от това място.

Вдигна я и я постави в отвора. Двамата с виконта я последваха. Мястото бе достатъчно високо, за да не се налага да се навеждат. Маунтвейл се огледа назад към коридора. В него се носеше слаба, призрачна светлина, но в отвора, където скелетите бяха лежали в продължение на столетия, бе по-тъмно от най-тъмния кладенец.

— А, ето го — рече в този момент Сузана. — Отдръпни се само малко, Роухън. Да, така е добре. — Миг по-късно се отвори някаква ниска, тясна врата. Тя водеше към друг коридор. — Не се притеснявайте — рече през рамо младата жена. — Този води към реката. Всички мислят, че това е просто пещера, не по-дълбока от четири-пет метра.

Внезапно усетиха свеж полъх по лицата си. И тримата си поеха дълбоко въздух.

— Ето — рече Сузана. — Помогнете ми да преместя тези камъни и клони. Те прикриват само частично отвора.

Беше все още тъмно, луната висеше високо в небето, когато приятелите се озоваха на брега на реката, мръсни до уши, но изпълнени с безкрайно облекчение.

Роухън придърпа своята съпруга към себе си и двамата седнаха на земята. Филип ги последва, като кръстоса крака. После се изкашля неловко, изкашля се отново и, въпреки това, гласът му прозвуча като грачене.

— Не разбирам какво стана, Сузана. Знаеше какво да правиш, виждаше всичко. Не разбирам.

Баронът я притискаше към гърдите си, стискаше я в обятията си.

— Аз също не разбирам — отвърна тя. — Просто изведнъж всичко ми стана пределно ясно. — Сви рамене. — Трудно е да се обясни. Така или иначе, виждах всичко и знаех, че ще оцелеем. В съзнанието ми нямаше просто капка съмнение.

— Знам какво изпитва Филип — произнесе съпругът й. — Всеки човек се притеснява, когато не може да обясни нещо логически. Ако не може да го види, пипне или разбере.