Катрин Каултър - Дивият барон

Младата жена се наведе и го целуна по мръсната буза.

— Знам, но не можем да стоим повече тук. Трябва да открием Тиболт. Честно казано не ми се иска, но знам, че трябва да го направим. Трябва да му отнемем съда. Той не трябва да остава в него.

— Той ни остави да умрем долу, Роухън — промълви лорд Деренкорт. — Много съжалявам.

— Аз също. Роухън сведе поглед към изцапаната си до ушите съпруга, към разкъсания й десен ръкав, привлече я отново към себе си и я целуна, а след това я целуна отново, този път вече по-сериозно.

— Причината е в чашата, нали? — попита виконтът; гласът му прозвуча сковано от страх, страх от неизвестното, от онова, което никой от тях не разбираше.

— Да — отвърна ликуващо тя. Вече само дето не танцуваше и не се смееше. — В чашата. Но сега вече знам какво представлява тя… поне така мисля.

Двамата мъже се извъртяха и я погледнаха.

— Това беше Свещеният Граал — произнесе спокойно тя.

Единственият звук, нарушил последвалото вцепенено мълчание, бе квакането на една жаба, недалеч от ботуша на Филип.

— Но тя е само един мит, една легенда — рече най-сетне Роухън, като се мъчеше да осмисли току-що казаното, да го сравни и напасне с онова, което вече знаеше по въпроса. — Не може да е истина.

— Да, истина е. Точно заради това Тиболт ми даде да пия само няколко капки. Страхувал се е, че ако ми сипе повече, тогава силата ще придобия аз, а не той. — Отдръпна се от барона и скочи на крака. — Трябва да побързаме. Трябва да му отнемем Граала. Знаете добре, че ще злоупотребява вечно с неговата мощ.

Съпругът й се изправи бавно, изтупа прахта от бричовете си, по-скоро за да си даде време за размисъл, време да възприеме случилото се, което не можеше да разбере, камо ли да приеме.

— Да — каза най-после той. — Трябва да го намерим.

— Трябва да се върнем в страноприемницата и да се измием и преоблечем.

Младата жена поклати глава, като едва се сдържаше на едно място от притеснение.

— Не, на кой му пука дали сме чисти или мръсни? Искам да открием Тиболт. Непременно трябва да го открием. Преди да се е измъкнал. Не можем да му позволим да избяга със Свещения Граал.

— Съжалявам за Тиболт, Роухън. Той ни остави долу да умрем, но тогава, добре де, Сузана някак си започна да вижда неща, които ние не виждахме и онази скрита врата ни спаси. Но няма причина той да напусне Дънкелд преди зазоряване. Нека да отидем да се измием. После ще намерим и него.

Двайсет минути по-късно се срещнаха отново пред хана, дотолкова чисти, доколкото можеха да станат с помощта на леген хладка вода.

Но къде бяха Тиболт и Тиодор Миках?

Минаваше три часа през нощта, когато се добраха до Дънкелдската конюшня.

Това бе стара, разпадаща се сграда със сламен покрив, измазана с глина. Миришеше на застояла пот, кожа, безир и конска тор. Щом влязоха, отнякъде изцвили кон. Не виждаха почти нищо, макар да бяха оставили широко отворени вратите на постройката.

— Надявам се собственикът да не се появи с оръжие в ръка — прошепна Филип. И погледна мрачно към Сузана. — Предполагам, че ако това все пак стане, тя просто ще махне с ръка към него и той в миг ще забрави, че сме тук. Или пък дори ще ни предложи с усмивка услугите си. Това не ми харесва, Сузана. Целият изстивам, само като си помисля.

— Аз също, Филип — отвърна младата жена.

— Ще се справим — заяви баронът. — Хайде, крайно време е да запазите тишина.

В същия момент Роухън се сети за видението на майка си, в което той бил в някаква пещера с млада дама и двамата били много изплашени, само че тази нощ Сузана не бе изобщо изплашена.

Влязоха в конюшнята.

— Няма празни места — обяви виконтът, след като прегледаха сградата. — Една от старите кранти едва не ме ухапа по ръката, а после ми се усмихна. Интересно дали тук някъде няма овес, за да дам на старото момиче. Струва ми се, че съм влюбен.

Маунтвейл въздъхна.

— Оттук не можем да получим никаква информация. Дори някой от тези коне да принадлежи на Тиболт, аз не го познавам. В града трябва да има и други страноприемници. Главната улица е само една. Ще трябва просто да я извървим от край до край. Ако е все още тук, трябва да бъде в някой хан.

Изчакаха лорд Деренкорт да даде от една полускрита торба, която очевидно е трябвало да бъде напълно скрита, малко овес на милата стара кобила, която го бе ухапала, а след това му се бе усмихнала. Чуха го да говори:

— Ще изпратя да те вземат, миличка. Ти си създадена да бъдеш моя. Роухън казва, че трябвало да си намеря съпруга. Струва ми се, че за да привикна с тази мисъл, ще трябва да започна с кобила. Интересно дали и съпругата първо ще хапе, а после ще се усмихва. — Обърна се към своите приятели. — По дяволите, увлякох се и изгубихме няколко минути. Свещения Граал — додаде почти шепнешком той, — ако съществува, има сила, която един човек не може да приеме и въпреки това е реална. Добре, да вървим.