Катрин Каултър - Дивият барон

— Да. Незабавно — обърна се към своя приятел Роухън, когато той се присъедини към тях, като бършеше ръце в бричовете си.

След десет минути стояха пред „Хана на игумена“, последната постройка на „Кътидрал стрийт“. Тя се намираше малко по-навътре, много стара, триетажна сграда, напълно притъмняла, ако се изключи…

— О, Божичко, вижте — прошепна Сузана, — светлина. На третия етаж, ей там, в ъгъла.

Виконтът погледна към пистолета, който бе издърпал току-що от джоба си.

Роухън изруга и рече тихо:

— Това трябва да са те. По дяволите, няма никаква надежда. Брат ми е мръсник, повече от мръсник. Щеше да напусне Дънкелд по-бързо от змия, ако мислеше, че имаме и най-малката надежда да се измъкнем. Това е прекалено много, за да го понеса. Но нямам друг избор. Трябва да вземем чашата.

Даде си сметка, че му е много трудно да нарича чашата с истинското й име: „Свещения Граал“. Беше прекалено невероятно, прекалено фантастично, прекалено неземно. Беше напълно съгласен с Филип: не беше лесно да се възприеме този факт, макар да го бяха видели със собствените си очи.

Главната порта на страноприемницата бе заключена, също както и вратата на хана, в който бяха отседнали те. Намериха един открехнат прозорец, който водеше към голяма кухня, цялата в петна и сажди, нечистени поне толкова години, колкото бе сборът от възрастите на тримата.

— Трябва ни свещ — промълви младата жена, щом се озоваха в кухнята, която миришеше на остаряла мазнина, пресни моркови и кисел ейл. — Не можем да рискуваме да се блъснем в нещо и така евентуално да разбудим собственика.

Баронът изсумтя и започна да търси свещ.

— Аха, ето я.

И вдигна свещта, за да я видят. Щом я запалиха, той прикри с длан пламъчето и тримата се запътиха към вътрешното стълбище на хана. То бе тясно, много старо и при всяка стъпка буквално крещеше по-силно от някоя истерична леля — стара мома.

Слава Богу този шум не привлече никого. Маунтвейл вече започваше да се пита дали в страноприемницата изобщо има жива душа. Дори миришеше на празнота, ако се изключи ароматът на моркови в кухнята.

Тръгнаха към стаята в края на коридора. Под старата врата се процеждаше тънка струйка светлина. Роухън си пое дълбоко въздух. Привлече своята съпруга към себе си и промълви в ухото й:

— Ти ще стоиш тук. Няма да се съглася в никакъв случай да влезеш в тази стая. Много ще се ядосам, ако направиш опит да не ме послушаш. Ще се вбеся. Закълни се, че ще останеш тук.

Беше трудно. Виждаше желанието й да спори, тъй като й се искаше много да бъде в онази стая, да застане лице в лице с Тиболт и Тиодор Миках. Беше участвала във всичко от самото начало, докато той самият — не, поне що се отнася до първите три претърсвания на Мълбъри Хаус. Гледаше я, без да премигне. Най-накрая тя се предаде и кимна.

— Добре, оставам тук, но само защото стаята най-вероятно е малка и ако се съберем прекалено много хора в нея, ще настане истински хаос.

— Точно това имах предвид и аз — отвърна баронът. — Притискай се непрекъснато до стената.

Погледна към Филип; той се усмихваше мрачно.

Подаде свещта на съпругата си. И кимна. Приятелят му завъртя предпазливо дръжката на вратата. Глупаците дори не се бяха заключили. Толкова бяха сигурни в себе си и в своята безопасност. Това вбеси дотолкова лорд Маунтвейл, че му идеше да завие на глас. Вратата щеше да бъде заключена, ако бяха очаквали някакви евентуални неприятности и усложнения. Трудно му беше да приеме този факт, но нямаше друг избор. Тиболт го бе оставил да умре — бе оставил и тримата да умрат — без никакви угризения.

Отвориха съвсем тихо вратата и замряха, заслушани в донеслия се до слуха им спор.

— Ти очакваше бляскави скъпоценни камъни, но това е без значение. Пред нас е Свещеният Граал, глупак такъв! Чрез него ще имаш толкова скъпоценни камъни, колкото пожелаеш.

Тиодор Миках помълча за момент, после произнесе замислено:

— Струва ми се, Тиболт, че не искам да бъда твой лейтенант, твой лакей. Искам аз да държа Граала, аз да пия светена вода от него. Аз искам силата, безсмъртието. Каза, че на курвата на Джордж не й станало нищо, след като пила от чашата. Доказа, че всичките тези приказки за „дяволски съд“ са просто измислица, пренасяна през вековете, за да я предпазят от евентуални крадци. Доказа, че това действително е вълшебният Граал.

— Не мога да те оставя да го направиш — отвърна бавно викарият. — Той е мой, само мой.

— Той не е на никой от вас. Не мърдайте или ще ви пръсна мозъците.