Катрин Каултър - Дивият барон

Духна самотната свещ, която бе донесъл. Скоро Роухън и Филип потънаха в мрак.

— Стойте край черепите, господа, или ще застрелям малката курва.

Баронът събу незабавно ботушите си. Взе ги в една ръка и тръгна безшумно след брат си. Филип побърза да го последва.

Обратният път до подвижната стълба им отне като че ли само един миг. Внезапно се чу вик и Сузана полетя върху съпруга си, а двамата заедно събориха виконта.

Чуха Тиболт да говори на човека отгоре — очевидно Тиодор Миках. Чуха издърпването на стълбата, скърцането на дървените куки в ръбовете на отворения гроб.

— Какво представлява проклетата чаша? — провикна се след него Филип.

Викарият се засмя. Звукът им се стори нереален. Той беше вече над тях.

— Сбогом, Роухън.

А след това надгробният камък се стовари над тях по-оглушително от гръмотевица.

Тримата потънаха в непрогледен мрак.

— Никак не си падам по тъмнината — обади се виконтът. — Още като дете го ненавиждах. Наистина.

— Сузана, добре ли си?

— Да, но съм съгласна с Филип. Никога не съм виждала толкова черно черно. Ужасяващо е.

— Това е моята ръка, Роухън, не на жена ти.

— О, извинявай. Поне всички сме тук живи и здрави.

— Играеше си с нас — произнесе замислено съпругата му. — Той не е нормален, Роухън. Трябва да се измъкнем оттук и да го открием. На всяка цена. Трябва да спасим чашата.

Не можеше да я види, но гласът й звучеше напрегнато, устремено.

— Да, права си. Доказа, че е напълно побъркан. Добре ли се чувстваш, Сузана?

Усети пръстите му по лицето си. Целуна дланта му.

— О, да, прекрасно.

— Тогава да се измъкваме оттук. Вече проверихме какво има в едната посока и видяхме, че коридорът свършва със стена от черепи. Сега трябва да тръгнем в другата посока.

— Не ми се вярва, че ще мога да те вдигна на раменете си, Роухън, и че ти ще успееш да избуташ надгробния камък.

— Нищо не пречи да опитаме, но се съмнявам.

— Ако не открием друг начин да излезем оттук, тогава ще опитаме — обади се младата жена, все така здраво вкопчена в ръкава на барона. — Аз съм много силна. Ще видите.

Тримата се хванаха за ръце, като Сузана беше в средата. Движеха се допрени до стената, като лорд Маунтвейл опипваше пътя със свободната си ръка.

— По дяволите! — промърмори той, след като усети паяк да полазва по кокалчетата на дланта му. — Ще ми се да бях с ръкавиците си.

Стори им се, че вървяха така цяла вечност.

Започнаха да усещат наклон под краката си. Внезапно Роухън се натъкна на стена от пръст и камъни. Трескаво заопипваха повърхността й.

— Нищо — рече най-сетне лорд Деренкорт. — Страхувам се, че сме хванати в капан.

— Не — заяви непоколебимо младата жена, — не сме.

— Знам, че се опитваш да поддържаш духа ни, любов моя, но…

— Не — повтори тя, а въодушевеният й тон все едно че ги заля с ослепителна светлина. — Хайде, да се връщаме към крещящата стена.

— Но ние вече бяхме там — възпротиви се Филип. — Мисля, че по-скоро трябва да отидем под гроба на игумена. Роухън ще опита да ме вдигне, а аз ще се напъна да отместя камъка.

— Не, той е прекалено тежък. Идвайте с мен!

И тя ги изостави. Чуха само леките й стъпки, които я отнасяха нататък по коридора.

— Ама тя бяга ли? — учуди се виконтът. — Но тук е съвсем тъмно.

— Ще се нарани — провикна се Роухън и се спусна след нея, като се спъваше и проклинаше, но не намаляваше темпото. — Сузана! Почакай ме!

Тя обаче не се спря. Намериха я в другия край на коридора. Беше се подпряла над стената срещу черепите.

Странно, но сега вече не бе чак толкова тъмно.

— Очите ни очевидно привикнаха с мрака — произнесе бавно баронът. — Започвам да различавам нещата.

— Да — отвърна съпругата му. — Сега наистина е доста светло. О, Боже, не мога да достигна резето.

Лорд Маунтвейл я привлече в обятията си.

— Всичко е наред, любов моя. Ще се измъкнем оттук. Не се притеснявай.

— Изобщо не се притеснявам. — Отдръпна се и му се усмихна. — Цялото ти лице е изцапано.

— Нима можеш да ме видиш така ясно?

— О, да, и Филип също, косата ти е посивяла от прахта. А сега, Роухън, застани право срещу стената с черепите. След това протегни колкото се може повече ръка към стената. Ще откриеш едно малко резе. Дръпни го към себе си.

Баронът впери поглед в нея; едвам различаваше очертанията на главата й.

— За какво говориш? Да не си болна?

— Не, направи го, моля ти се. Искам да изляза от това ужасно място.

— Но аз не разбирам… — започна виконтът.