Катрин Каултър - Дивият барон

— И „дяволският съд“ е вътре — произнесе Роухън, вперил поглед в оръжието в ръката на брат си.

— Моля се да е така. Видях ви като отидохте в дома на стария мистър Бъдсмън. Предполагам той ви е разказал всичко, което е знаел за Епископското общество, за епископ Джакспар. Онова, което не може да знаете, е, че въпросният Джакспар очевидно е облекчил последните дни на един стар рицар тамплиер. Та той именно му казал за съда и му дал древните писания, ключето и една разпадаща се карта, като го помолил да ги пази като зениците на очите си, тъй като бъдещето на човечеството отсега нататък се намирало в неговите ръце. Признал, че тамплиерите съхранявали тази тайна в продължение на столетия, но вече не останал човек, на когото да се довери. После умрял… или Джакспар го убил. Кой знае? Та именно епископът ни е оставил платнената книга, в която преписал всичко от разпадащия се оригинал. Вие намерихте книгата, нали така?

— Знаеш, че сме я намерили. Как иначе щяхме да се доберем до ковчежето?

— Разбрах го, когато ви видях да излизате тримата от дома на епископ Раундтрий, като се опитвахте да си дадете вид, че не сте открили нищо. Успяхте да ме развеселите доста, тъй като нито един от вас не успяваше да прикрие възбудата си. Намерихте също така и другата половина на картата, нали?

— Да, тя е в книгата — отвърна баронът.

— Но нейната половинка е в мен. Как тогава успяхте да се доберете дотук?

— Аз я прерисувах — обади се Сузана.

— Значи човек може да те използва не само за онова, за което вече всички знаем, че ставаш. А сега ми подай ковчежето, Сузана.

— Чакай — възкликна лорд Маунтвейл. — Само един момент, Тиболт. Кажи ни сега какво представлява този „дяволски съд“? Каква е тази негова сила? Въобще каква е цялата тази тайнственост?

— Разказах на твоята съпруга за неговата мощ. С негова помощ аз ще управлявам света. И ще живея вечно. Ще бъда бог. Няма какво повече да ви кажа.

— Напротив, има — намеси се Филип. — Какво е това?

Викарият се изсмя.

— Скоро сами ще се убедите дали съдът е това, което вярвам.

— Къде е Тиодор Миках?

— Чака ме в катедралата. Патрулира.

— Какво ще направиш, след като ти дам ковчежето?

Младият мъж сведе поглед към снаха си.

— Няма да те убия, макар да не заслужаваш. Дори теб, братко, макар да си развратен, порочен и перверзен като нашите родители. Въпреки всичко няма да убия никой от вас; аз съм Божи човек.

Филип направи друга съвсем малка крачка. Сега вече двамата с Роухън бяха заобиколили от двете страни викария.

— Достатъчно, дявол да го вземе. Дай ми ковчежето, Сузана. Бъди много предпазлива с него. По-старо е отколкото можете да си представите.

Младата жена пое съвсем бавно и внимателно кутията. Страхуваше се да не се разпадне в ръцете й. Беше тежко. Направи двете крачки, които я деляха от девер й.

— Не можеш да го вземеш. Нямаш свободна ръка.

Той осъзна, че тя имаше право. Сузана бе готова да се закълне, че го видя да се изчервява.

— Дай го до мен и го постави на земята. Скоро ще видите „дяволския съд“. — Подаде й ключето. — Ето, отвори го. И не се опитвай да се правиш на героиня, за да не прострелям съпруга ти.

— Той е също така и твой брат.

— Няма да го убия, само ще го раня в коляното. Няма да може да ходи никога повече. Може би дори някои от многобройните му любовници ще го изоставят. Кой знае?

Младата жена пое верижката от дланта му. Почувства топлината, която се излъчваше от миниатюрното златно ключе. Беше доволна, че ръцете й не трепереха, макар да бе уплашена до смърт. Как да го възпре? Какво да стори? Забеляза, че Роухън и приятелят му вече бяха на достатъчно разстояние един от друг. Въпреки това ако единият успееше да се добере до натрапника, той щеше да успее да простреля другия.

— Нужна ми е повече светлина — заяви тя, след като известно време плъзга пръсти по дебелия дървен капак. — Не мога да намеря ключалката.

Тиболт се наведе и постави единствената си свещ на земята и заопипва бавно дървената повърхност на ковчежето. Той също не откри търсената дупчица. И въздъхна горестно.

— Всичко в този живот е трудно. Аз съм само на двайсет и четири и вече съм го разбрал.

— Почакай да те открия аз — обади се невъзмутимо Роухън, — и тогава ще започнеш да осъзнаваш истински колко труден може да бъде животът.

— Дон Жуанът заговори. Заплашва. О, да, знам, че си бележит член на спортния салон, че малцина се осмеляват да тренират на ринга с теб от страх да не им разбиеш зъбите. Няма да се изненадам, ако науча, че си изпозастрелял някой и друг съпруг, след като си прелъстил съпругите им.