Катрин Каултър - Дивият барон

— Сега търсим стената, която крещяла — обяви Филип.

Появилата се насреща им паяжини заприлича на деликатни капчици вода. Роухън се отклони от нея, съпругата му го последва.

Внезапно коридорът изви рязко вдясно и пред тях се изпречи стена. Тя бе пълна с черепи — десетки, стотици черепи.

Младата жена хлъцна, но не си позволи да извика. Баронът вдигна по-високо свещите.

— Това е или катакомба, или е било използвано като такава по време на някое от непрестанните опустошения на този град. Питам се дали телата са струпани зад черепите.

— Стената, която крещи — рече лорд Деренкорт и пристъпи по-близо. — Невъзможно е да се каже колко са стари тези неща. Нищо чудно да са дори отпреди опустошенията.

— В указанието се казваше да се бръкне в крещящата стена — промълви Сузана. — О, Боже.

— Дявол да го вземе — възкликна Роухън. Подаде й свещите и започна да навива ръкави.

Приятелят му го последва.

— Аз също ще се включа — обяви твърдо младата жена и постави свещите на земята.

— Няма достатъчно място — възпротиви се съпругът й. — Стой назад, Сузана, и дръж високо свещите. Точно така. Не се оплаквай. Не е необходимо да вършиш всички мръсни неща, за да участваш в приключението. Позволи на мъжете да се повъргалят малко в калта.

Усещането на разпадащи се черепи бе може би най-отвратително нещо, което бяха изпитвали в живота си двамата приятели.

— О, Боже, тук е пълно със зъби, Роухън. Непрекъснато ги избутвам от устите.

Нямаше друг начин. По пясъка започнаха да се сипят части от черепи.

— Охо, това няма край — произнесе баронът, като опитваше да не мисли за онова, което правеше. — Ръката ми е влязла вече цялата. Там са телата. Очевидно онзи, който е замислил проекта на мястото е сметнал за най-добре да разположи първо черепите, като най-сигурно средство за защита.

Сузана се обади иззад гърба на съпруга си:

— Не забравяйте какво се казваше в указанието:

— Интересно между какво? — попита Филип, като продължаваше да бърка колкото се може по-внимателно; това обаче не помагаше и по пода се сипеха непрекъснато натрошени кости. — С това „помежду“ очевидно искат да кажат, че дяволският съд се намира между костите и задната стена, нали? Може ли да означава нещо друго? — Направи пауза и възкликна: — Чакай, чакай, май открих нещо, което не е нито кост, нито череп.

И бавно измъкна някакво сандъче — мощехранителница. Беше напълно идентично с рисунката от платнената книга.

Беше толкова старо, че имаше опасност да се разпадне всеки момент в ръцете му. Постави го безкрайно предпазливо на земята.

Роухън и Сузана вече бяха коленичили до него и се взираха в древното, невероятно красиво дървено сандъче, обковано отстрани със злато и сребро.

Баронът подръпна внимателно дебелата пръчка, която поддържаше кутията откъм капака.

— Няма да се отвори — промърмори той. — Дявол да го вземе, няма да бъде морално да разбием сандъчето. Иска ми се проклетото ключе да бе в нас.

— Не е нужно да желаеш повече, Роухън. Ключето е в мен. Ето го.

Това бе Тиболт Карингтън. Сузана се изненада толкова много, че се извъртя и се отпусна по задник на земята. Взираше се невярващо в девера си, застанал на не повече от метър от тях, с голям и заплашително насочен насреща им пистолет. В другата си ръка държеше свещ, а на златна верижка се полюляваше въпросното златно ключе. Единствената свещ обясняваше факта, че не бяха забелязали друга светлина освен тази, която идваше от техните свещи.

Баронът се изправи много бавно.

— Тиболт. Не разбрахме, че ни следваш. А при това се оглеждахме.

— Здравей, братко. А това, предполагам, е не по-малко скандалният Филип Мърсъро?

Виконтът също се изправи бавно и застана малко встрани от приятеля си.

— Да. А ти вероятно си набожният, благочестив свещеник, обичан безкрайно от стадото си?

— По-благочестив, отколкото който и да е от вас, копелета такива. Роухън, Мърсъро спал ли е вече с майка ни? Не, съмнявам се. Той трябва да е на двайсет и шест или на двайсет и седем години, следователно прекалено стар за скъпата Шарлот.

— Ще трябва да питаш нея — отвърна лорд Маунтвейл.

— Може и да го направя. Знаех, че ще очаквате да ви последвам дотук. Затова двамата с Теди бяхме изключително предпазливи. Знаехме също, че идвате в Шотландия. Въпросът бе къде по-точно в Шотландия. А сега искам Сузана да ми подаде ковчежето. Много пъти съм се питал дали то съществува наистина, дали подобно чудо би могло да оцелее, погребано, изгнило. Толкова е старо. А сега е мое.