Катрин Каултър - Измамата

— Отваряй!

Накрая се завъртя. Бутна леко вратата и се провря през малката цепнатина. Най-сетне в безопасност! Сега трябваше по най-бързия начин да стигне до стаята си. Тръгна приведена нагоре. Единственият шум, нарушаващ тишината в замъка, бе собственото й тежко дишане.

Щом се озова в стаята си, запали една свещ и се обърна към огледалото. Там я посрещна изнуреното й, изпокъсано и изподрано отражение. Дрехите й бяха подгизнали, косата — сплъстена, а лицето и ръцете — целите изподраскани. Трепереше. Започна да се съблича, стискайки зъби, за да не се разкрещи от болката в ребрата. Навлече нощницата си, а отгоре и един от дебелите кадифени халати на Мариса. Но треперенето продължаваше. Събра всички одеяла и се зарови под тях. Постепенно се затопли, но не можеше да спре да трепери.

Бе победила. Наистина бе победила!

В съзнанието й все още отекваха виковете на хората на лорд Петигрю, когато си помислиха, че са я видели. А може би наистина я бяха видели. Може би просто ги бе изпреварила с няколко метра. И вероятно скоро щяха да нахлуят в стаята й. Обезумяла от страх, скочи от леглото и натъпка мокрите си дрехи под гардероба. После отново се пъхна в леглото и се насили да затвори очи. Дори и да искаше, не бе в състояние да стори нищо повече. Просто нямаше какво.

Ярките слънчеви лъчи на утрото погалиха лицето й. Бавно отвори очи. Дългата нощ най-сетне бе свършила. Често се бе стряскала насън, от ужас, че всеки миг ще дойдат за нея. Но никой не бе потропал на вратата й. Сега лежеше, преизпълнена с благодарност към този нов ден. Опита се да забрави болките в тялото, защото не можеше да си помогне с нищо, и да се съсредоточи върху по-съществени неща.

Дали хората на лорд Петигрю бяха хванали Пол Трейзон и другия мъж? Или само единия от тях? Спомни си за писмото, което бе дала на Пол Трейзон. Добре, че не бе използвала нито своето име, нито това на Джон Еджъртън.

Претърсваха околността за английски изменник. Търсеха мъж — освен, ако някой от французите не е признал пред лорд Петигрю, че изменникът е жена. В такъв случай е разкрита.

Вероятно вече са пристигнали в Челси. Не можеше да остане повече в леглото си. Трябваше да се държи естествено. Ако заяви, че е болна, херцогът може да заподозре нещо, а и лорд Петигрю би го счел за доста странно. Въпреки че не беше много добра актриса, днес се налагаше да играе добре.

Замисли се за баща си. После за Едмънд. Ако иска да ги спаси, трябва първо да спаси себе си. Но когато се видя в огледалото, едва не припадна. Косата й беше сплъстена и полепнала по лицето. А останалото… Трябваше да поприкрие някак си всичко!

Два часа минаха, докато успее да си подсуши и накъдри косата. После избра една изключително женствена, дори малко лекомислена рокля, която подчертаваше гърдите й и оттам се спускаше свободно и ефирно надолу. Ако някога бе изглеждала като олицетворение на беззащитната крехка женственост, то това бе именно сега. Погледна ръцете си и си сложи чифт бели ръкавица.

Долу не видя никого. Тъкмо се бе запътила към стаята за закуска, когато отвън по чакълената алея затрополиха колела. Забърза към гостната, дръпна тежките завеси и видя лорд Петигрю, който тъкмо слизаше от каретата. Изглеждаше много уморен.

После чу гласа на Басик. Не закъсня и гласът на херцога:

— Дрю, радвам се, че си тук! Преровихме всеки храст и всяка ферма. Не открихме изменника, да се продъни в ада дано! А вие?

„Благодаря ти, господи! Търсят мъж!“

— Открихме нещо, което би представлявало някакъв интерес — отвърна тихо Дрю. — Но нека поговорим насаме.

Еванджелин затаи дъх, докато стъпките им заглъхваха надолу по коридора. После си наложи да изчака малко, преди да ги последва.

Дори и на Басик внезапната й поява откъм гостната да се видя твърде странна, той не го показа с нищо — само се поклони и й пожела „добро утро“. Запази самообладание, отвори ведро и се насочи тържествено към библиотеката. Пое си дълбоко дъх пред вратите, отвори ги и влезе с най-лъчезарната си усмивка.

Дрю Халси тъкмо бе започнал да говори, когато Еванджелин се появи. Тя беше невероятно изящна, красива и женствена. И двамата мъже се ококориха изумено. След миг Дрю се овладя и се смръщи — нямаше търпение да обсъди новините с херцога. После забеляза как очите й се разширяват и се насили да се усмихне. Не беше в стила му да плаши една млада жена. Никога досега не я бе виждал толкова прекрасна, с озарено от ведра усмивка лице. Спомни си за Фелиша и се усмихна още по-широко.