Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

Тя го позна веднага, макар че можеше да различи само силуета на бледата синя светлина в коридора. Стегнатата, подвижна фигура, ясно очертаните скули, късата руса коса, едва осветени от светлината зад него.

— Аз съм Мундт — рече той. — Ела с мен веднага. — Гласът му звучеше презрително, но и приглушено, сякаш се безпокоеше да не го подслушват.

Изведнъж ужас обзе Лиз. Тя си спомни думите на жената: „Мундт знае какво да прави с евреите.“ Стоеше до леглото, вперила в него очи, и не знаеше какво да стори.

— Бързо, глупачка такава — Мундт приближи и я сграбчи за китката. — Бързо! — Тя се остави да я изтегли в коридора. Гледаше го объркана как тихичко заключва пак вратата на килията. Той я хвана грубо за ръка и я задърпа бързо по първия коридор, почти тичешком. Лиз долавяше далечно бръмчене на вентилатори, а от време на време и шум от други стъпки, идещи от други коридори. Забеляза как Мундт се колебае, дори отстъпва, когато стигаха да някое разклонение на коридора. Избързваше напред, за да се увери, че не идва никой, после й правеше знак да тръгне. Сякаш смяташе за естествено тя да го следва, мислеше, че тя знае причината. Смяташе я едва ли не за негова съучастничка. Спря внезапно и пъхна ключ в ключалката на една олющена метална врата. Лиз зачака, скована от паника. Мундт яростно блъсна вратата и в лицето й лъхна сладкия, студен въздух на зимната вечер. Той отново й направи знак със същата настойчивост и тя тръгна след него. Слязоха две стъпала и минаха по чакълеста пътека, която пресичаше неравна зеленчукова градина.

По пътеката те стигнаха до една порта в сложен готически стил, която водеше към шосето. При портата имаше паркирана кола. До нея стоеше Алек Лиймас.

— Стой настрана — предупреди я Мунд, като видя, че тя тръгва напред — почакай тук.

Мундт тръгна напред сам и Лиз имаше чувството, че е минала цяла вечност, докато гледаше двамата мъже как стоят и говорят тихичко. Сърцето й биеше лудо, цялото й тяло трепереше от студ и страх. Най-после Мундт се върна.

— Ела с мен — рече той и я поведе към Лиймас. Двамата мъже се изгледаха за миг.

— Довиждане — рече Мундт безизразно. — Глупак си ти, Лиймас — добави той. — И тя е боклук като Фидлер — след това се обърна и се отдалечи в здрача.

Тя протегна ръка и го докосна, а той се поизвърна, блъсвайки ръката й, когато отваряше вратата. Кимна й с глава да влиза, но тя се поколеба.

— Алек — прошепна тя. — Алек, какво правиш? Защо те пуска той?

— Млъкни — изсъска Лиймас. — Дори не помисляй за това, чуваш ли ме? Влизай!

— Какво каза той за Фидлер? Алек, защо ни пуска?

— Пуска ни, защото сме си свършили работата. Влизай в колата, бързо! — Необикновено силната му воля я принуди да влезе и да затвори вратата. Лиймас се настани до нея.

— Каква сделка сте сключили с него — настояваше тя. В гласа й прозвучаха подозрения и страх. — Казаха ми, че си се опитал да заговорничим срещу него, ти и Фидлер. Тогава защо те пуска да си вървиш?

Лиймас запали колата и вече караше бързо по тесния път. Ог двете им страни се простираха голи поля, в далечината тъмни, еднообразни хълмове се размиваха в сгъстяващия се мрак. Лиймас погледна часовника си.

— На пет часа път от Берлин сме — промълви той. — Трябва да стигнем до Кьопеник към един без четвърт. Имаме достатъчно време.

Лиз замълча. Взираше се през предното стъкло в празното шосе, объркана, загубена в лабиринта от неясни мисли. Пълната луна бе вече изгряла, дълги пелени от мъгла се стелеха над полето. Завиха по аутобана.

— На съвестта ли ти тежах, Алек? — попита тя накрая. — Затова ли накара Мундт да ме пусне?

Лиймас не отговори.

— Двамата с Мундт сте врагове, нали?

Той пак не продума Сега караше наистина бързо, спидометърът показваше сто и двадесет километра в час. Аутобанът беше изровен и неравен. Той беше включил дългите светлини и Лиз забеляза, че не си дава труд да се отклонява в другото платно заради отсрещното движение. Караше рисковано, наведен напред, лактите му почти докосваха волана.

— Какво ще се случи с Фидлер? — внезапно попита Лиз и този път Лиймас и отговори:

— Ще го разстрелят.

— Тогава защо не разстрелят и теб? — бързо продължи тя. — Ти и Фидлер сте направили заговор срещу Мундт, така поне ми казаха. Убил си един пазач. Защо те пусна Мундт?

— Добре — изведнъж извика Лиймас. — Ще ти кажа. Ще ти кажа това, което не трябваше никога, никога да узнаеш нито ти, нито пък аз. Слушай: Мундт е човек на Лондон, техен агент. Купили са го, докато е работил в Англия. Свидетели сме на края на една мръсна, отвратителна операция, която цели да спаси кожата на Мундт. Да го спаси от умния малък евреин, от собствения му отдел, които е започнал да подозира истината. Накараха ни да го убием, не виждаш ли, да убием евреина. Ето сега знаеш, Господ да ни помага и на двамата.