Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

Фидлер поклати глава. Сякаш нещо все още го забавляваше.

— В такъв случай — продължи председателката — моите колеги са на мнение, че трябва да освободим другаря Фидлер от задълженията му, докато дисциплинарната комисия на Президиума вземе становище за неговото положение.

Лиймас е арестуван вече. Искам да напомня на всички, че Трибуналът няма изпълнителна власт. Народният съд, подпомогнат от другаря Мундт, несъмнено ще реши какви мерки да предприеме срещу този английски агент — провокатор и убиец.

Погледът й се плъзна покрай Лиймас и се спря на Мундт. Но Мундт гледаше Фидлер така, както палачът безпристрастно преценява жертвата, на чийто врат ще нахлузи въжето.

И изведнъж, подобно на човек, който е бил дълго лъган, Лиймас осъзна с поразителна яснота цялата отвратителна игра.

Лиз стоеше до прозореца с гръб към жената и се взираше с празен поглед в мъничкото дворче отвън. Предположи, че там се разхождат затворниците. Намираха се в нечий кабинет. На бюрото до телефоните бяха сложили някаква храна, но тя не можеше да я докосне. Чувстваше се зле и беше ужасно отпаднала физически. Краката я боляха, кожата на лицето й беше опъната и възпалена от сълзите. Чувстваше се мръсна, мечтаеше да се изкъпе.

— Защо не хапнеш? — попита я жената. — Всичко свърши вече. — Каза го без съчувствие, сякаш я смяташе за глупачка да не яде, щом като има храна.

— Не съм гладна. Жената сви рамене.

— Пътуването може да продължи дълго — рече тя, — а и там не те чака кой знае какво.

— Какво искате да кажете?

— Работниците в Англия гладуват — самодоволно заяви тя. — Капиталистите ги оставят да гладуват.

Лиз се приготви да отговори, но нямаше никакъв смисъл. Освен това искаше да разбере — трябваше да разбере и тази жена можеше да й каже.

— Къде сме?

— Не знаеш ли — жената се изсмя. — Тях трябва да попиташ — тя кимна към прозореца. — Те ще ти кажат къде сме.

— Кои са те?

— Затворниците.

— Какви затворници?

— Врагове на народа — бързо отвърна тя. — Шпиони, подстрекатели.

— Откъде знаете, че са шпиони?

— Партията знае. Партията знае повече за хората, отколкото те самите знаят за себе си. Не са ли ти казвали това? — Жената я погледна, поклати глава и продължи: — Англичани! Богатите са изяли бъдещето ви, а бедните осигуряват храната им — ето какво става в Англия!

— Кой ви каза това?

Жената се усмихна, но не продума. Изглеждаше толкова доволна от себе си.

— И това е затвор за шпиони? — пак поде Лиз.

— Това е затвор за онези, които не искат да признаят социалистическата действителност, за хората, които смятат, че имат право да грешат, за тези, които забавят хода ни. Предатели — кратко заключи тя.

— Но какво са направили?

— Не можем да строим комунизма, без да се отървем от индивидуализма. Не можеш да проектираш огромна сграда, ако някое прасе си построи кочина на това място.

Лиз я погледна изумено.

— Кой ви каза всичко това?

— Аз съм комисарката тук — рече тя гордо. — Работя в затвора.

— Много сте умна — отбеляза Лиз и приближи към нея.

— Аз съм работничка — кисело отвърна жената, — трябва да разрушим представата, че хората на умствения труд са от по-висока категория. Няма категории, само работници; няма противопоставяне между физическия и умствения труд. Не си ли чела Ленин?

— В такъв случай хората в този затвор са интелектуалци? Жената се усмихна.

— Да — отвърна тя, — те са реакционери, които наричат себе си прогресивни, те защитават индивида от държавата. Знаеш ли какво каза Хрушчов за контрареволюцията в Унгария?

Лиз поклати глава. Трябва да прояви интерес, трябва да я подтикне да говори.

— Каза, че това никога не би се случило, ако навреме бяха разстреляли неколцина писатели.

— А сега кого ще разстрелят? — бързо попита Лиз. — След делото?

— Лиймас — отговори тя безучастно — и евреина Фидлер. За един миг Лиз помисли, че ще падне, но ръката й откри гърба на стола и тя успя някак си да седне.

— Какво е направил Лиймас — прошепна тя.

Жената я изгледа с малките си, хитри очички. Беше много дебела. Косата й беше рядка, опъната по главата в кок, който бе събран в тила на дебелия й врат. Лицето й беше подпухнало, с отпуснати, размазани черти.

— Уби един от пазачите — рече тя.

— Защо? Жената сви рамене.

— За евреина знам — продължи тя, — че е отправил обвинение срещу един верен наш другар.

— Ще застрелят ли Фидлер за това? — недоверчиво попита Лиз.