Джон Каре - Шпионинът, който дойде от студа

Карден се изсмя тихичко, сякаш всичко това беше една хубава шега. — Точно като Карл Римек. Направил е същата грешка.

— Лиймас говореше ли за себе си? — продължи Карден.

— Не.

— Не знаете нищо за миналото му?

— Не. Знаех, че е правил нещо в Берлин. Държавна работа.

— В такъв случай, разказвал е за миналото си, нали? Спомена ли, че е бил женен?

Настъпи продължително мълчание. Лиз кимна.

— Защо не отидохте да го видите, когато беше в затвора? Можеше да го посетите?

— Смятах, че не иска да сторя това.

— Разбирам. Писахте ли му?

— Не. Да, веднъж… само да му кажа, че ще го чакам. Реших, че няма да има нищо против.

— Но и не мислехте, че ще иска това?

— Не.

— А след като той излежа присъдата, не се ли опитахте да се свържете с него?

— Не.

— Имаше ли къде да отиде, имаше ли работа, която да го чака — приятели, които биха го прибрали?

— Не знам… не знам.

— Всъщност бяхте скъсали с него, така ли? — попита Карден ухилен. — Намерихте ли си нов любовник?

— Не! Чаках го… винаги ще го чакам. — Тя се съвзе, — исках да се върне.

— Тогава защо не му писахте? Защо не се опитахте да го откриете?

— Не разбирате ли, той ми беше забранил. Накара ме да обещая никога да не го търся… никога…

— Значи е очаквал, че ще отиде в затвора, нали? — триумфално заяви Карден.

— Не… не знам. Как мога да ви кажа, след като не знам?

— А последната вечер — настояваше Карден с дрезгав, заплашителен глас, — последната вечер, преди да удари бакалина, накара ли ви пак да му обещаете? Накара ли ви?

Безкрайно изтощена, тя кимна с глава — тъжен жест на капитулация. — Да.

— И се сбогувахте?

— Сбогувахме се.

— След вечеря, разбира се. Доста късно. Или прекарахте нощта с него.

— След вечеря. Прибрах се в къщи — не направо. Първо се поразходих, не знам къде точно. Просто походих.

— Какво обяснение ви даде за раздялата?

— Той не скъса с мен — рече тя. — Не. Просто каза, че трябва да свърши нещо, да си уреди сметките с някого, все едно какво ще му струва и след това, един ден, може би когато всичко свърши… ще се върне, ако аз още го чакам и…

— И естествено вие отвърнахте — подхвърли Карден иронично, — че винаги ще го чакате? Че винаги ще го обичате?

— Да — простичко рече Лиз.

— Каза ли, че ще ви прати пари?

— Каза… че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат, че за мен… ще се погрижат.

— И затова после нищо не попитахте, нали — когато някакво благотворително дружество с толкова лека ръка ви подари хиляда лири?

— Да, Точно така! Сега знаете всичко — вече го знаехте. Защо тогава сте ме довели тук?

Карден невъзмутимо я чакаше да овладее риданията си.

— Това — обърна се той към Трибунала накрая — са свидетелските показания на защитата. Жалко, че английските ни другари са могли да сметнат за достоен член на Партията едно момиче, чиито възприятия са замьглени от сантименталност, а бдителността му е притьпена от материални интереси.

Поглеждайки първо към Лиймас и после Към Фидлер, той добави грубо:

— Тя е глупачка. Но все пак имаме късмет, че Лиймас я е срещнал. Това не е първият случай, в който един реваншистки заговор се проваля заради моралния упадък на собствените си създатели.

С леко, отмерено движение Карден се поклони на Трибунала и седна.

В същия миг Лиймас се изправи. Този път пазачите не го спряха.

В Лондон сигурно съвсем са откачили. Каза им — това бе абсурдно, — каза им да я оставят на мира. А ето сега ставаше ясно, че още от момента, от първия момент, след като е напуснал Англия — дори по-рано, още щом е влязъл в затвора — някакъв проклет глупак е тръгнал да разчиства — да плаща сметки, да компенсира бакалина, хазаина и най-вече Лиз. Беше налудничаво, невероятно. Какво се опитваха да направят — да убият Фидлер, да убият своя агент? Да саботират собствената си операция? Дали беше само работа на Смайли? Дали жалката му нещастна съвест го е подтикнала към това? Сега може да стори само едно — да измъкне Лиз и Фидлер и да опере пешкира. И без това сигурно са го зачеркнали. Ако успее да спаси кожата на Фидлер — само това ако успее да направи, — може би имаше шанс Лиз да се отърве.

Откъде, по дяволите, знаеха толкова много? Беше сигурен, че не са го проследили до дома на Смайли онзи следобед. А парите — как бяха чули историята, че е откраднал пари от Цирка? Това беше предназначено само за вътрешна консумация, тогава как? Как, за Бога?

Объркан, ядосан, обзет от горчивина и срам, той тръгна бавно и сковано по пътеката, като човек, който върви към бесилото.