Джон Каре - Шпионинът, който дойде от студа

— О — прекъсна я рязко Карден, — той все пак е имал някакви пари.

О, Господи, помисли си Лиз, О, Господи, мили Боже, какво казах?

— Малко — бързо каза тя, — малко бяха, зная. Една или две лири, не повече. Нямаше повече. Не можеше да си плати сметките — електричеството и наема, — всичко това беше платено после, разбирате ли, след като го отведоха, от един негов приятел. Този приятел трябваше да плати, Алек не можеше.

— Разбира се — тихо промълви Карден, един негов приятел е платил. Дошъл е специално и е платил всичките му сметки. Някой стар приятел на Лиймас, някой, който той може би е познавал, преди да дойде в Бейзуотър. Виждали ли сте този човек, Елизабет?

Тя поклати глава.

— Разбирам. Какви други сметки е платил този приятел, знаете ли?

— Не… не.

— Защо се колебаете?

— Казах, че не знам — сопна се Лиз грубо.

— Но се поколебахте — обясни Карден. — Чудех се дали не сте се сетили нещо?

— Не.

— Лиймас някога говорил ли е за този приятел? За някой близък с пари, който знае адреса му?

— Никога не е споменавал за никакъв приятел. Не мислех, че изобщо има приятели.

— Аха.

В съдебната зала настъпи смразяваща тишина и тя се отразяваше най-силно върху Лиз, която се чувствуваше изолирана от околните, като сляпо дете сред зрящите. Отговорите й се преценяваха според някакъв непознат за нея критерий и тази страшна тишина по никакъв начин не й подсказваше какво са открили те.

— Колко получавате, Елизабет?

— Шест лири на седмица.

— Имате ли спестявания?

— Малко. Няколко лири.

— Колко плащате за квартира?

— Петдесет шилинга на седмица.

— Доста е, нали, Елизабет? Скоро плащала ли сте наема? Тя безпомощно поклати глава.

— Защо? — продължи Карден. — Нямате ли пари? Тя отвърна шепнешком:

— Имам наемен договор. Някой го е откупил и ми го изпрати.

— Кой?

— Не знам. — По лицето й потекоха сълзи. — Не знам… Моля ви, не ми задавайте повече въпроси. Не знам кой го е направил… преди шест седмици ми го изпратиха, някаква банка в Сити… някакво благотворително дружество е сторило това, хиляда лири. Заклевам се, не знам кой е… казаха ми, подарък от едно благотворително дружество. Вие знаете всичко… вие ми обяснете…

Тя закри с ръце лицето си и заплака, все още обърната с гръб към съда. Тялото й се разтърсваше от ридания, раменете й се повдигаха. Никой не помръдна, накрая тя свали ръцете си, но не вдигна поглед.

— А защо не попитахте? — простичко рече Карден. — Или сте свикнали да получавате анонимни подаръци на стойност хиляда лири?

Лиз не каза нищо и той продължи:

— Не попитахте, защото сте се досетили. Не е ли така? Тя кимна и отново вдигна ръка към лицето си.

— Досетихте се, че това е работа на Лиймас или на неговия приятел, нали?

— Да — едва продума тя. — На улицата дочух, че след процеса бакалинът получил отнякъде пари, много пари. Доста клюки се пуснаха и аз се досетих, че това сигурно е приятелят на Алек…

— Колко странно наистина — рече Карден сякаш на себе си. Невероятно. — И после — Кажете ми, Елизабет, някой търсил ли ви е след като Лиймас отиде в затвора?

— Не излъга тя. Вече знаеше, сигурна беше, че те искат да докажат нещо срещу Алек, нещо във връзка с парите или приятелите му, нещо, свързано с бакалина.

— Сигурна ли сте? — попита Карден, повдигайки вежди над златните рамки на очилата си.

— Да.

— Но съседът ви твърди, Елизабет — търпеливо възрази Карден, — че са ви търсили мъже — двама мъже — малко след като са осъдили Лиймас. Или и те са били просто любовници? Случайни любовници като Лиймас, които са ви давали пари?

— Алек не беше случаен любовник — извика тя, — как можете.

— Но той ви даваше пари. И тези мъже ли ви дадоха пари?

— О, Господи — разхълца се тя, — не ме питайте.

— Кои бяха те? — Лиз не отвърна.

Изведнъж той изкрещя, за първи път повишаваше тон — Кои?

— Не зная. Дойдоха с кола. Приятели на Алек.

— Още приятели? Какво искаха?

— Не зная. Все ме разпитваха какво ми е разказвал. Настояваха да ги потърся, ако…

— Как? Как да ги потърсите?

— Той живее в Челси — после промълви, — името му е Смайли… Джордж Смайли… Каза да му позвъня.

— Направихте ли го?

— Не.

Карден сложи папката на масата. В съдебната зала настъпи мъртва тишина. Той посочи към Лиймас и каза с добре овладян, авторитетен глас:

— Смайли е искал да разбере дали Лиймас не й е доверил прекалено много. Лиймас е направил нещо, което британското разузнаване не е очаквало от него, намерил си е приятелка и е излял мъката си пред нея.