Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

— Добре, Карден. — Лицето му беше пребледняло и застинало, като че ли бе от камък; главата му бе отметната назад и леко наведена встрани, подобно на човек, който се вслушва в някакъв далечен звук. Беше обхванат от ужасяващо спокойствие, което се дължеше не на примирение, а на самоконтрол — сякаш цялото му тяло беше стегнато в стоманените клещи на волята му.

— Добре, Карден, пусни я.

Лиз се взираше в него. Лицето и беше сгърчено и грозно, тъмните й очи бяха плувнали в сълзи.

— Не, Алек, не — отрони тя. За нея в стаята нямаше друг човек — само Лиймас — висок и изправен като войник.

— Не им казвай — рече тя, повишавайки глас, — каквото и да с, не им казвай само заради мен… вече ми е все едно, Алек. Наистина.

— Млъкни, Лиз — рече той грубо. — Вече е много късно-и обърна очи към председателката. — Тя не знае нищо. Абсолютно нищо. Изведете я оттук и я върнете в къщи. Аз ще ви разкажа останалото.

Председателката хвърли бърз поглед към мъжете, седнали от двете й страни. Позамисли се, после каза:

— Може да напусне заседателната зала, но не и да се върне в къщи, не преди да свършим със свидетелските показания. После ще видим.

— Тя не знае нищо, уверявам ви! — извика Лиймас. — Карден е прав, не разбирате ли? Това беше операция, планирана операция. Как би могла да знае това? Тя е само едно объркано момиче от библиотеката за смахнати — не ви върши работа.

— Тя е свидетел — отсече председателката. — Фидлер може да поиска да я разпита. — Той вече не беше „другарят“ Фидлер.

Щом споменаха името му, Фидлер сякаш се отърси от унеса, в който бе потънал, и Лиз за пръв път го разгледа по-внимателно. Дълбоките тъмни очи се спряха за момент върху нея и той лекичко се усмихна, сякаш да засвидетелства уважение към расата й. Дребна и самотна фигура, помисли си Лиз, обхваната от странно успокоение.

— Тя не знае нищо — рече Фидлер. — Лиймас е прав, пуснете я. — Гласът му звучеше уморено.

— Съзнавате ли какво говорите? — попита председателката. — Разбирате ли какво означава това? Няма ли въпроси към нея?

— Тя каза всичко, което можеше да ни каже — Фидлер бе сключил ръце върху коленете си и ги изучаваше като че ли го интересуваха повече, отколкото това, което ставаше в съдебната зала. — Всичко беше толкова хитро направено. — Той кимна. — Пуснете я. Не може да ни каже неща, които не знае — и с иронична тържественост добави: — Нямам въпроси към свидетелката.

Един пазач отключи вратата и се провикна в коридора. В абсолютната тишина на съдебната зала те чуха в отговор женски глас и бавното приближаване на тежки стъпки. Фидлер се изправи рязко, хвана Лиз за ръката и я поведе към изхода. Щом стигна до вратата, тя се обърна и погледна назад към Лиймас, но той беше извърнал очи встрани като човек, който не може да гледа кръв.

— Върни се в Англия — каза Фидлер. — Върни се в Англия.

Изведнъж Лиз се разрида неудържимо. Жената, която я придружаваше, я прегърна през раменете, по-скоро за да я подкрепи, отколкото да я успокои, и я изведе от стаята. Пазачът затвори вратата. Плачът на Лиз постепенно заглъхна в далечината.

— Нямам кой знае какво да кажа — започна Лиймас. — Карден е прав. Беше нагласено. В лицето на Карл Римек ние загубихме най-кадърния си агент в Зоната. Всички останали вече бяха ликвидирани. Не проумявахме какво стана — сякаш Мундт ги откриваше едва ли не преди да ги вербуваме. Върнах се в Лондон и се срещнах с Кънтроул. Там бяха също Питър Гилъм и Джордж Смайли. Джордж всъщност бе пенсиониран и се занимаваше с разни умнотии. Филология или нещо такова.

И така те бяха измъдрили тази идея. Да принудим Мундт да влезе в собствения си капан, ето как го определи Кънтроул. Само да се преструваме и да чакаме дали ще се хванат. После разработихме плана обратно, така да се каже. Индуктивно, както се изрази Смайли. Ако Мундт беше наш агент, как щяхме да му плащаме, как щеше да изглежда архивът и така нататък. Питър си спомни за някакъв арабин, който преди година-две се беше опитал да ни продаде пълно описание на Отдела. Тогава ние го отпратихме. По-късно разбрахме, че сме направили грешка. Питър се сети да включи и това във версията — все едно, че сме отказали, защото вече имаме информацията. Хитро измислено.

Сами можете да си представите останалото. Престореното западане: пиенето, проблемите с парите, клюките, че Лиймас е откраднал от касата. Всичко се допълваше. Хванахме Елси от счетоводството и още един-двама да разпространяват слуховете. Справиха се дяволски добре — добави той с известна гордост. — После си избрах една сутрин — събота сутрин, пълно с хора наоколо — и се развихрих. Отразиха го в местната преса — дори мисля, че и в „Уъркър“ — и вече всичко стигна и до вас. Оттам нататък — добави той пренебрежително — започнахте, започнахте да копаете собствените си гробове.