Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

— Опитваш се да убедиш себе си — извика Лиз. — Те направиха нещо ужасно. Как можахте да убиете Фидлер? Той беше добър човек, Алек, зная това. А Мундт…

— По дяволите, от какво се оплакваш? — грубо попита Лиймас. — Твоята Партия винаги води война, нали? Жертва индивида в името на масите. Нали така твърди? Социалистическата действителност: да се биеш ден и нощ — нестихващата битка — така казват, нали? Ти поне оцеля. Не съм чувал комунистите да проповядват, че човешкият живот за тях е свят — може би нещо не съм разбрал — саркастично добави той. — Съгласен съм, да, че можеше и да загинеш. Можеше така да ти е съдено. — Мундт е отвратителна свиня, той не виждаше смисъл да те оставя жива. Обещанието му — предполагам, че е обещал да положи всички усилия заради теб — няма кой знае каква стойност. Така че можеше да си умреш — днес, догодина или пък след двадесет години — в някой затвор в този рай за работниците. А също и аз. Но спомням си, че партията ви се стремеше да ликвидира една цяла класа. Или греша? — Той извади пакет цигари от сакото си и й подаде две, заедно с кутия кибрит. Пръстите й трепереха, когато ги запали. Едната върна обратно на Лиймас.

— Всичко си бил обмислил, нали? — попита тя.

— Ние случайно се вместихме в калъпа — настояваше Лиймас, — съжалявам за това. Съжалявам и за останалите, за другите, които се вместиха в готовите образи. Но не се оплаквай от условията, Лиз. Те са на Партията. Ниска цена и големи печалби. Един човек, жертван заради мнозинството. Не е красиво, знам, когато избираш кой да бъде — когато го обръщаш от теория в истински хора.

Тя слушаше в тъмнината. Известно време не осъзнаваше нищо друго освен пътя, който изчезваше зад тях и вцепенението и ужаса, завладели съзнанието й.

— Но те ме оставиха да се влюбя в теб — каза тя накрая. — И ти ми остави да ти повярвам и да те обичам.

— Те се възползваха от нас — отвърна Лиймас безмилостно. — Измамиха и двама ни, защото се налагаше. Нямаше друг начин. Фидлер беше дяволски близо до истината, не виждаш ли? Щяха да разкрият Мундт, не можеш ли да разбереш?

— Как можете да обърнете света наопаки — внезапно извика Лиз. — Фидлер беше добър и свестен, просто си вършеше работата, а ето, вие го убихте. Мундт е шпионин и предател, а вие го защитавате. Мундт е нацист, знаеш ли това. Той мрази евреите. На чия страна си? Как можеш да…

— В тази игра има само едно правило — грубо отвърна Лиймас. — Мундт е техният човек — дава им това, от което имат нужда. Никак не е трудно да се разбере, нали? Ленинизмът — необходимостта от временни сдружения. Какви са според теб шпионите — свещеници, светии и мъченици? Те са просто едно жалко шествие от суетни глупаци, а също и предатели. Да — педерасти, садисти, пияници, мъже, които си играят на каубои и индианци, за да разнообразят малко скапания си живот. Да не мислиш, че седят като монаси в Лондон и теглят доброто и злото. Ако можех, бих убил Мундт, мразя го от цялата си душа, но не сега! Моментът е такъв, че те имат нужда от него. Нуждаят се от него, за да могат огромните и слабоумни маси, на които ти се възхищаваш, да спят спокойно в леглата си нощем. Нуждаят се от него заради обикновените хорица от втора ръка като нас двамата.

— А Фидлер — не те ли гризе съвестта за него?

— Това е война — отвърна Лиймас. — Тя има схема и е неприятна, защото се води в изключително тесен мащаб и от много близко разстояние. Понякога в нея стават жертва невинни хора, признавам. Но това е нищо, абсолютно нищо в сравнение с другите войни — последната и следващата.

— О, Господи — каза Лиз меко. — Не ме разбираш! Не искаш да ме разбереш. Опитваш се да убедиш себе си. Много по-ужасно е това, което те правят — да открият човешкото у някого, у мен или някой друг, който използват, и да го превърнат в оръжие, да си служат с него, за да раняват или убиват.

— Господи, Боже мой! — извика Лиймас — Какво друго са правили хората откак свят светува? Не разбираш ли, аз не вярвам на нищо — дори не вярвам в разрушението и анархията. Повръща ми се от убийства наистина, но не виждам какво друго могат да направят. Те не се опитват да спечелят привърженици на своето учение, не стоят на амвона или на партийните платформи, за да ни казват да се борим за Мира или за Господа или каквото и да е там. Те са само едни нещастници, които се мъчат да попречат на проповедниците в стремежа им да се унищожават взаимно.

— Грешиш — заяви Лиз обезкуражена, — те са по-ужасни от всички нас.

— Защото се любих с теб, когато ти ме смяташе за бездомник? — настървено запита Лиймас.