Джон Каре: Шпионинът, който дойде от студа

— Колко неприятно — отбеляза Лиймас сухо. Пак настъпи тишина. После Лиймас попита:

— Имаш ли оръжие?

— Да — рече мъжът, — но не мога да ти го дам. Той ме предупреди да не ти го давам… каза, че сигурно ще го поискаш.

Лиймас се засмя тихо.

— Да, разбира се — каза той.

Лиймас дръпна стартера. С шум, който сякаш изпълни улицата, колата потегли бавно напред. След като изминаха около триста метра, мъжът прошепна възбудено:

— Тук завий надясно, после наляво — свърнаха по една тясна пресечка. От двете й страни имаше празни сергии и колата едва минаваше между тях. — Тук вляво.

Завиха отново, много бързо, този път между две високи сгради, в улица, която изглеждаше задънена. Отгоре ят пресичаха въжета с пране и Лиз се зачуди дали ще успеят да минат под тях. Когато стигнаха мястото, където улицата свършваше, човекът се обади: — Отново вляво — по алеята.

Лиймас се качи на бордюра, пресече тротоара и подкара по широка пешеходна пътека, обточена от лявата страна с изпотрошена ограда. Отдясно се издигаше сграда без прозорци. Някъде отгоре се чу вик, женски глас и Лиймас промърмори: О, затваряй си устата, докато тромаво завиваше надясно, следвайки алеята. Почти веднага след това се озова на главния път.

— Накъде? — попита той.

— Напред, покрай аптеката — между аптеката и пощата — ето! — Мъжът се бе навел толкова силно напред, че лицето му беше почти изравнено с техните. Сега той сочеше през Лиймас, пресегнат с пръст, опрян в предното стъкло.

— Отдръпни се — изсъска Лиймас. — Махни си ръката. Как, по дяволите, мога да виждам, ако ръкомахаш. — И като превключи рязко на първа, бързо пресече широкия път. Погледна наляво и с изненада забеляза на около триста метра от тях закръгления силует на Бранденбургската врата и Злокобната групичка военни коли, спрели пред нея.

— Къде отиваме — внезапно попита Лиймас.

— Почти пристигнахме. Карай бавно сега — ляво, ляво, завий наляво! — извика той и Лиймас на секундата обърна кормилото. Минаха под тесен свод и попаднаха в някакъв вътрешен двор. Половината от прозорците липсваха или пък бяха заковани с дъски. Празните входове зейнаха срещу тях като тъмни дупки. В отсрещния край на двора видяха отворен портал.

— Мини през него — чу се заповед, прошепната настоятелно в тъмнината. — После съвсем надясно. Ще видиш улични лампи. Щом стигнеш до втората, изключи мотора и се спусни по инерция до пожарния хидрант. Това е мястото.

— По дяволите, защо не караш ти?

— Той ми каза, че трябва да шофираш ти. Било по-сигурно. Минаха през портала и рязко завиха надясно. Озоваха се в тясна уличка. Беше тъмно като в рог.

— Изгаси фаровете.

Лиймас изключи всички светлини и подкара бавно напред към първата лампа. В далечината зърна беглите очертания на следващата. Не беше запалена. Изгасиха мотора и я отминаха тихо по инерция, докато двадесетина метра по-нататък различиха пожарния хидрант. Лиймас удари спирачката — колата спря.

— Къде сме? — прошепна той. — Пресякохме Лениналее, нали?

— Грайфсвалдерщрасе. После тръгнахме на север. Сега сме на север от Бернауерщрасе.

— Панкоф?

— Някъде там. Гледай. — Мъжът посочи към една пресечка отляво. В далечния й край се виждаше малък отрязък от Стената, сивкаво-кафява под бледите дъгови лампи. По върха й минаваха три реда бодлива тел.

— А момичето как ще прехвърли жицата?

— Вече е прерязана там, където ще се катерите. Има малка пролука. Разполагате с една минута, за да стигнете до Стената. Довиждане.

Излязоха от колата и тримата. Лиймас хвана Лиз за ръката. Тя се дръпна, сякаш й бе причинил болка.

— Довиждане — рече пак немецът. Лиймас само прошепна — Не пали колата, преди да преминем.

Лиз се вгледа за миг в германеца на бледата светлина. Първото й впечатление беше за едно младо, обезпокоено лице, лице на момче, което се опитва да бъде храбро.

— Довиждане — каза Лиз. Тя освободи ръката си и тръгна след Лиймас. Пресече пътя и влезе в тясната уличка, която водеше към Стената.

Щом навлязоха в улицата, чуха как колата зад тях потегли, как завива и тръгва бързо по пътя, по който бяха дошли.

— Дръпни стълбата, копеле такова — измърмори Лиймас, хвърляйки поглед към отдалечаващата се кола.

Лиз почти не го чу.

Вървяха бързо. От време на време Лиймас хвърляше поглед през рамо, за да се увери, че тя го следва. Спря, щом стигна края на алеята, скри се в сянката на един вход и погледна часовника си.